— Ето — каза той, движейки дръжката с ловкостта на играч на билярд, но когато лопатата се показа, Елетра прочете на лицето му нотка на разочарование. — Цялото това усилие за една тетрадка. Кой по дяволите крие тетрадка във фурна? — запита се той на висок глас.
Шепа думи, които накараха в главата й да забие тревожен сигнал.
Елетра веднага се наведе над малкия сноп листове с прогорени ръбове и там откри потвърждението на гласа на инстинкта си. Отново почеркът на майка й и нейното име, изписано с неопитната ръка на девойка.
— О, Боже мой — прошепна, разлиствайки страниците, невярваща, докато очите й се замъгляваха, а сърцето й блъскаше в слепоочията. — О, Боже мой — повтори, треперейки. Беше необичайна емоция за нея да почувства между пръстите си втвърдената от времето хартия и да открие коментарите на майка си в края на всяка рецепта, между петно от масло и гранулки захар, останали в капана на времето. Тази тетрадка представляваше Еда, майка й. Тя се намираше вътре в рецептите, в приблизителните дози, в коментарите, навсякъде. Тя беше в „рецепта номер 1“ — така беше написала със собствената си ръка — на ронливо тесто, на сос бешамел, поправена два пъти, и рецептата за ореховия хляб, същия, който беше приготвила в деня, в който беше получила инсулта.
Тя, майка й, между тези страници беше все още неопитно дете, неопитно, също както се чувстваше самата Елетра, когато готвеха заедно. Но все същата Еда, майката, която обичаше. Сега можеше да го изкрещи, без да се срамува.
— Ето те най-после — каза, милвайки отпечатъка от анасоново семенце върху листа заедно с обонятелната му следа — остра и свежа. Беше прекарала будна цели нощи, молейки я за знак, за нещо, което да й посочи пътя, който трябва да следва, и ето го — най-голямото доказателство. Еда беше живяла в манастира, може би беше работила за монахините.
Притисна тетрадката до гърдите си с наведена над твърдата корица брадичка, а фантазията й се изгуби в спиралата на времето.
„Значи именно дълбоката й връзка с тези стени я е накарала да подпомага финансово манастира. Вероятно тук е изживяла някои от най-хубавите години в живота си, въпреки това е имала куража да се откъсне от тях.“
Защо, се запита все пак, щом всичко е било толкова прозрачно, Еда беше скрила от нея тази истина?
С мрачно сърце и очи разлисти внимателно страниците, пръстите й летяха сред планини от бисквити и сладкиши от всякакъв тип, някои напълно непознати за небцето и ръцете й.
През годините Еда беше дарила внушителни суми в полза на манастира. Суми, които много вероятно щяха да осигурят на Елетра онази магистратура по журналистика в Ню Йорк, същата, която майка й й беше отказала.
— Страхувала си се, че ще ти се ядосам, нали? — прошепна, галейки почерка на майка си, във въображаем диалог с нея, потънала в магията на срещата на две различни времена на пожълтялата повърхност на хартията. Чрез тази тетрадка и чековете, които Леа й беше показала, Еда за пореден път напомняше за себе си — че е сладко-кисела жена и майка. Обичаше дъщеря си, в това Елетра не се съмняваше, но беше обсебена от мисълта да не я загуби, без да проумява обаче, че любовта, която свързва майки и деца, е една много тънка и неразрушима нишка, способна да устои и на огромни разстояния. Еда обаче това не го виждаше, не го разбираше. Елетра трябваше да остане с нея, винаги до нея, защото единствено с нея дъщеря й щеше да е на сигурно място.
Свръхпротекция, несигурност, страх — Еда беше лабиринт от тревоги с далечни корени, енигма, която може би само стените на манастира можеха да разнищят.
„Колко тайни още трябва да открия, преди да стигна до теб, мамо? — запита се, притискайки тетрадката към гърдите си, със скръстени ръце, сякаш за да предпази нещо, някакво парченце от миналото, забито като треска в кожата. Пулсът й постепенно се беше нормализирал, както и дишането й. Телесната температура също, напук на избухналия в очите й пожар, беше отново нормална.
— Свършил си чудесна работа, Адриан, благодаря ти — прошепна тя, повдигайки поглед в търсене на усмивката му, обгърната от лекия звук на стъпките му. Той беше там, до нея, с пропитата в кожата му миризма на кедър и боя, присъстваше физически до нея, а гласът — тъжна песен, изпълнявана на брега на морето, което люлееше дишането й. Стихове, които в този момент, както никога, Елетра чувстваше, че се отнасят отчасти и за нея. — Ти ми върна частица от майка ми, част от нейната история, която винаги съм искала да науча.