Объркана от този разговор, потърси пипнешком плика с печени бадеми, които беше оставила да изстиват, и изсипа две шепи в тестото на Никол. Младата жена потопи ръцете си в него, усмихвайки се при спомена за своя Фабиен. Раздели сместа на две дълги ленти, както й беше показала Елетра, намаза ги с разбито яйце и ги плъзна във фурната, обръщайки се към приятелката си, която я гледаше неловко, с хлабава шнола в косата и брашно на бузата.
— Братовчед му Люк го убеди да излезе в морето в деня на бурята — започна да разказва Никол, затваряйки вратата на фурната. — Настоява толкова, че накрая го убеди, въпреки че аз бях против. Онази сутрин на пристанището майката на един моряк, една от най-възрастните, приличаше на звяр, сякаш чувстваше, че нещо ще се обърка. Повтаряше на сина си, че не трябва да излиза, че ще набавят парите за сметките по друг начин, но той не я послуша — добави с полемична нотка в гласа, докато приближаваше един стол до фурната, сгушвайки се пред пламъка. После подпря ръка на бузата си, омагьосана от езиците на огъня, който танцуваше в черната паст. — Тук никой не се вслушва в жените — прошепна, докато очите на приятелката й се вглеждаха в нея — и морето не ги пожали.
Елетра сведе поглед. Трудно й беше да гледа тази малка жена, толкова непохватна в кухнята, колкото стоическа в трагедията, която я беше сполетяла, с усмивка, която напук на бурята и на последствията от нея озаряваше лицето й. Мъката беше изтръгнала от сърцето й обещанието за щастлив живот с мъжа, когото обичаше, но за разлика от Доминик, Никол не беше загубила нежността си.
„Тя е все още човеколюбива, майчинска. Изправила се е срещу мрака и го е надвила, не е затънала в него като Доминик“ — помисли си Елетра, докато я гледаше. Остана няколко минути заедно с нея да гледа огъня, заслушана във вятъра, който виеше в полето, и се захвана отново да меси.
— Трябва да е било ужасно.
На лицето на Никол се изписа щастлива дъга, докато бавно мачкаше малка топка тесто между пръстите си.
— Да, беше ужасно и е така всеки ден, но аз зная, че не съм загубила моя Фабиен. Той е жив и ще живее винаги, защото в сърцето ми е безсмъртен. Оттам никой няма да може да ми го отнеме, дори морето.
Елетра кимна с наведена глава, за да прикрие вълнението си от тези думи, пропити с чувство, надживяло смъртта, могъщо, каквото тя никога не беше изпитвала. Зае се отново с оформянето на тестото, което постави на плота до фурната. — Ти си много мъдра жена, Никол.
— Грешиш — опроверга я приятелката й с ненадейно груб глас. — Аз съм една обикновена жена. — Обърна се да провери бисквитите, които потъмняваха във фурната, поемайки напълно аромата на спомените.
Един слънчев лъч, последният преди бурята, която заплашваше небето, се отрази в полуотворения прозорец, проблясвайки върху бузата й. Беше милувка, която носеше в себе си мириса на морето, на онзи далечен и мълчалив свят, в който почиваше Фабиен.
— Елетра?
— Да?
— Мислиш ли, че ще успеем да спасим манастира?
Тя остави в един ъгъл шпатулата, с която почистваше работния плот и подпря ръце на рамото й.
— Трябва да успеем, нямаме избор. Трябва да успеем — повтори.
Остана до Никол, докато не извадиха заедно от фурната бисквитите — първите, които приятелката й приготвяше в живота си. Изядоха ги същата вечер след вечеря, пред меланхоличния огън, подсладен от нежния аромат на хвойна и от чаша ликьор от диви бубонки, набрани от Леа предното лято. Елетра беше потънала в миналото на майка си сред скритите истории на манастира и на хората, които го обитаваха.
— Елетра?
Чашата се олюля опасно към ризата й, отърсвайки я от вцепенението й. Никол, с почервеняло от пламъците лице, й се усмихваше от отсрещния стол.
— Искаш ли да опиташ една бисквита?
Тя й се усмихна, разсеяно, и остави ликьора на масата. Взе една бисквита от чинията под неспокойния поглед на Никол, разглеждайки я внимателно, преди да отхапе. Допря до небцето си бисквитата с вкус на бадеми, преоткривайки в хапката ледените нощи на родното си място, когато печката в апартамента на Еда се разваляше и тя й правеше място в топлото си легло. Елетра почувства топлината на нейната прегръдка да я обгръща отново, върха на пръстите й, ухаещ на тестото на бисквитите с подправки, които приготвяше за Коледа, сякаш никога не си беше тръгвала от нея. Сякаш всичко останало беше изчезнало и майка й беше още там.
Остави остатъка от бисквитата върху салфетката, наблюдавайки малкото ветрило от трохи върху бялата материя. Чувстваше се привилегирована, че е получила онази малка частица от миналото, от майка си, тъкмо в този ден, но всичко й стана по-ясно, когато срещна погледа на Никол, която виеше ръце в очакване на заключение. Тя ги беше приготвила, заслугата беше нейна. Тя и нейните бадемови бисквити бяха направили възможно пътуването й във времето.