Еда беше твърдоглава, винаги е била такава. Никога не каза нито дума в повече, никога не отстъпи пред нуждата й да знае. Поклати глава при спомена за разправиите им, за мълчанието, което ги беше разделяло в продължение на години. Тръгна към малкия олтар в преддверието, за да смени стопилата се свещ, и с новата в ръка помоли младата тюрингска кралица да помогне на майка й. Да я върне при нея по някакъв начин.
— Моля те, моля те! — повтори със стиснати зъби. После се спря. Наистина ли отправяше молитви към някаква статуя в търсене на знак? Не беше в неин стил.
„Трябва да престана да позволявам да ми въздействат“, упрекна се, загледана в изплашената жена в огледалото, преди да се отправи към стаята на Еда, към чекмеджето, в което знаеше, че майка й държи успокоителните, за да се бори с безсънието, което винаги я беше тормозило. Отвори го, опитвайки се да не мисли, да не гледа все още перфектно изгладените и подредени по цвят дрехи, но когато пръстите й потънаха в меката материя, там, където Еда съхраняваше „вълшебните капки“, така ги наричаше, пръстите й напипаха нещо различно, по-твърдо.
— Не е възможно — изфъфли, когато усети, че в ръцете си държи билет отпреди година на името на Еда.
Вдигна поглед към тавана, за да се обърне мислено към майка си, която лежеше в клиника на няколко километра разстояние от нея, готова да изрече поредния упрек. Но когато очите й добиха смелост да погледнат дестинацията — остров Титано, — същата, която й беше посочена от тайнствената Ева, почувства как стомахът й се свива и в същото време същото това свиване да се отпуска под палещото слънце на една малка и безумна увереност.
Прекоси тъмния коридор и се върна в хола, носейки със себе си билета от туристическата агенция.
Светицата, макар и по неин начин, беше отговорила на молитвите й. Билетът не беше просто внушение, беше истински, беше в ръцете й. Твърде много знаци, твърде много съвпадения, твърде много въпроси без отговор. Щом майка й беше решила да отиде на онзи остров, щом беше носила на врата си в продължение на години медальона с гравирано името на онова място, трябваше да има някаква причина. Елетра чувстваше, че трябва да направи нещо, трябваше да действа.
Веднага щом подреди на масата продуктите, взе телефона.
— Ало!
— Елетра е. Имам нужда от анасонови семена.
— Здравей, радвам се да те чуя!
— Моля те, не ми дръж проповед. Важно е — настоя, но приятелката й изпуфтя.
— За какво ти е анасон по това време?
— Естер, сложно е. Моля те!
— Не ми казвай, че ме вдигна от леглото само защото ти се е дощяло да замесваш тесто, нали?
Елетра въздъхна.
— Слушай, не мога да ти обясня сега. Искам само да ми дадеш семена, ако можеш. Имаш ли вкъщи, да или не?
Приятелката й изля в слушалката цялото си недоволство.
— Кажи за кога ти трябват.
Работата беше почти уредена. Елетра стисна силно слушалката.
— Веднага.
Естер познаваше този тон, затова не зададе въпроси и затвори, явявайки се на вратата й малко след това от съседната кооперация, с пижамата на точки, която се подаваше изпод шлифера, и с пликче в ръка, докато Елетра беше затънала до лакти в топло и лепкаво тесто.
— Ето каквото ми поиска. — Остави пликчето на единственото свободно ъгълче на масата, гледайки как приятелката й меси енергично тестото. — Анасоновите питки ли толкова бързаш да приготвиш?
В отговор Елетра изпъшка. Замесването на продуктите изискваше сила и концентриране, а тя не можеше да си позволи грешки. Не и този път. Беше открила рецептата на Еда в старата кутия за бисквити върху хладилника, но се беше въздържала да не изругае, когато я прочете. Нямаше никакви дози, единствено съставките.
— Майка ми и проклетите й тайни! — беше възкликнала, смачквайки на топка хартията с вдървени от напрежение пръсти.
Така че допълнителните детайли трябваше да ги търси в паметта си.
Взе шепа брашно и го изсипа като дъжд върху дъската за месене.
— Това не са бисквити — отвърна след малко в отговор на твърдоглавото мълчание на Естер. Сгъна на две тестото и го сплете на плитка, която удари няколко пъти върху масата, започвайки отначало, докато не остана без сили, но все с упорито стиснати устни, колкото и да се изкушаваше да сподели с нея случилото се. Можеше да й разкаже за ясновидката и за билета, за аромата на анасон, който я преследваше навсякъде, но Естер нямаше да разбере. Никой не можеше да разбере.