Отвори пликчето, от което се разнесе силен аромат, и с ръце направи дупка в тестото, за да изсипе семената.
— Реших да последвам съвета ти. Заминавам — обяви.
Естер, улисана в приготвянето на кафе, стисна силно кафеварката и се обърна да я погледне. Очите й, потънали в кръглите скули, се усмихваха с облекчение.
— Добре! Наистина имаш нужда да се откъснеш малко — прошепна, масажирайки рамото й, усмихната. Потупа я по ръката и се протегна да включи котлона. — Къде си решила да идеш, разказвай!
Елетра се усмихна. Естер може би беше готова да научи за пътуването, но със сигурност не и за дестинацията.
— На остров Титано.
Мълчание. Беше я изненадала, сега трябваше да й даде време да поеме удара.
Естер премести тежестта от един крак на друг и сбърчи чело.
— И къде се намира това?
— Малък остров в Средиземно море е, между Корсика и Сардиния.
— Ти не говориш френски.
— Там всички са двуезични, така че няма да имам проблеми с комуникацията.
Естер прехапа устни, умът й работеше трескаво.
— Сега си спомням! Името не ми е непознато. Чувала съм го преди време, може би съм чела нещо в някое туристическо списание — възкликна, пляскайки с ръце, но първоначалното й задоволство беше изместено от изражение на безпокойство. — Елетра, сигурна ли си наистина, че искаш да отидеш именно там? Чела съм, че е затънтено място и че не е никак лесно да се стигне дотам. Доколкото знам, е идеалното място за хора, обичащи дивата природа, но познавайки те, не е място, подходящо за теб.
— Напротив, подходящо е. И още как — отговори тя разсеяно, докато в главата й все още се люшкаха думите на Ева и онова особено предупреждение да не позволява на приказките относно онова кътче земя и неговите обитатели да й повлияят. Същото безпокойство, което в този момент виждаше отразено в очите на приятелката си.
Естер се прокашля със скръстени на гърдите ръце.
— Носят се странни слухове за този остров и не съм много спокойна да те пусна да идеш там сама.
— Какви слухове?
— Говори се, че е странна земя, много странна. Изглежда, че е разделена на две — живеещите в селото не общуват с живеещите на другия бряг, жените се обличат в черно и всички научават за присъствието ти дори и да не си срещнал жива душа. Възрастните говорят за нещо като проклятие, което тегне над по-обезлюдената част на острова. Истории за мистериозно загинали в морето хора, чиито духове във ветровитите нощи се лутат по брега в търсене на домовете си, където да се завърнат, и за райони, в които достъпът е забранен, тъй като жените в черно ти препречват пътя. Не е хубаво място за посещаване, повярвай ми.
Елетра избухна в смях.
— Чак пък! — възкликна. — И от кога вярваш на приказките на вестниците?
— Откакто най-добрата ми приятелка си е наумила да иде на затънтен остров, пълен със странни хора. Да не говорим, че съм сигурна, че в цялата тази история е замесена майка ти и твоята фикс идея за миналото. — Наклони глава, за да прихване отбягващия й поглед.
Естер нямаше да разбере, беше свикнала твърде много с рационалността на числата, за да разбере онова, което тя беше доловила. В най-добрия случай щеше да я сметне за луда, без изобщо да изслуша онова, което можеше да се проумее единствено чрез инстинкта. Щеше да се опита всячески да я спре, но тя не искаше да излага на риск приятелството им.
— Отчасти — призна Елетра, притисната до стената. — Имам чувството, че там ще открия отговори. Може би онези, които през всичките тези години Еда отказваше да ми даде.
— Знаех си, знаех си! — възкликна Естер, клатейки глава. — Кога ще престанеш да й се сърдиш? Еда е в кома, болна е. Има нужда от теб сега.
Елетра заби юмрук в тестото.
— А онова, от което имам нужда аз? — избухна, позволявайки на болката и яда да изплуват от устата й във вълна от гняв. — Къде беше майка ми, когато я питах за баща ми и за живота й, когато я умолявах за някой неин спомен? И къде беше, когато отговорността за пекарната се стовари върху плещите ми от днес за утре, без дори да ми даде време да помисля, да опитам да живея живота, който мечтаех за себе си?
— Елетра, това няма нищо общо…
— Няма нищо общо ли? Няма нищо общо според теб фактът, че накрая аз трябваше да загърбя живота си и мечтите си, за да направя тъкмо онова, което искаше тя? Няма нищо общо, че исках да стана журналистка, а вместо това се озовах да пека торти и бисквити, както искаше майка ми ли?
— Елетра…
— И според теб няма нищо общо фактът, че майка ми саботира всеки мой опит да изградя независим от нея живот? — прекъсна я, морава на цвят.