— Не! — възкликна Естер, разгневена от буйната ярост, която възпламеняваше кожата на приятелката й. — Боже мой, Елетра, не. Майка ти претърпя инцидент, не е имала намерение да те оставя сама в ръководенето на пекарната.
— Не зная! — изкрещя Елетра, разпервайки ръце, с треперещ от болка глас на предадено дете, принудено да пише името на майка си и на поздравителните картички за празника на бащата; глас на жена, принудена да живее живота, който не беше избрала. — Аз вече нищо не знам, там е работата — предаде се, отпускайки се на стола. Покри лицето си, а гърбът й се разтресе от сдържани, резки хлипания.
Естер продължи да я гледа втренчено, объркана и притеснена, и коленичи пред нея, докосвайки я по ръката.
— Колко време ще останеш там? — попита с тих глас.
— Колкото е необходимо, нямам представа — отвърна, хвърляйки поглед върху масата, смутена от силата на избухването си, — но бих искала да те помоля да наглеждаш къщата и Еда, докато се върна.
— Насрочи ли вече заминаването?
— Да.
— Окей.
— Естер, не бягам.
— Не съм казала това.
— Но го мислиш, чета го на лицето ти.
— Може би. — Естер й се усмихна бегло. — Но мога да те разбера. За теб е сложен период.
И беше права. Елетра имаше нужда да се откъсне оттам, не беше решила да избяга от майка си, напротив. След случилото се беше решена повече от когато и да било да отиде да я търси, да открие в живота на Еда отговорите за своето безпокойство.
Наведе глава над тестото, което набъбваше под кърпата, и изми брашното от ръцете си.
— Случиха се твърде много странни неща в последно време, и сега, когато не трябва вече да се занимавам с пекарната, искам да открия отговорите, които винаги са ми били отказвани — натърти, докато избърсваше ръцете си.
Естер въздъхна. Елетра беше непоклатима. Взе две чаши от рафта и сложи захар и за двете, докато приятелката й сипваше кафето.
— И така, кога заминаваш? — попита я, вземайки сладка от подноса до мивката с логото на пекарната.
Елетра постави захарницата обратно на мястото й и изпи кафето все още горещо.
— Скоро — отвърна.
— Значи анасоновите питки са за селото?
Таймерът иззвъня, оповестявайки края на първото втасване. Сега трябваше да оформи питките и да ги остави да втасват още час, после трябваше да ги изпече и да ги глазира със захар и цветни конфети.
С показалеца си опипа грапавата повърхност на захарната маса, която погледна, изпълнена с надежда.
— Те са за едно пътуване, дълго колкото цял един живот.
4
Фериботът, единственият, който свързваше острова с континента посредством седмични курсове, навлезе в спокойните води на залива, оставяйки зад себе си следи от златиста пяна и едно безкрайно пътуване. Една огромна скала, покрита с дива жълтуга и ирис, над която се издигаше бялата фасада на фара, приветства навлизането на кораба в пристанището. На палубата Елетра, сгушена в якето си, стисна с пръсти горещото си кафе, докато очите й поглъщаха гордата островна красота. Веднага щом чу двигателите да се изключват и вратата откъм кърмата да се отваря с метални звуци и скърцания, въздъхна с облекчение. Слезе по все още олюляващото се мостче, но напълно решена да се наслади на заобикалящата панорама: на малкото туристическо пристанище с около десетина места за лодки, оформени от дълги коридори, и на рибарското пристанище с дълъг олющен дървен кей, задръстен от кошове и касетки, оставени да се пекат на юнското слънце, зад което се издигаха високите склонове на облечен в калуна, червена хвойна и кумарка хълм.
Усмихна се. Сякаш целият остров я поздравяваше с добре дошла. Отмести от очите си кичур коса, притисна с ръка чантата, в която беше сложила питките. Пое дълбоко дъх — за първи път на този изтръгнат от морето къс земя. Наоколо цареше хаосът на пазара с импровизирани с плажни чадъри и пейки сергии за прясна риба и плодове. От другата страна на сергиите на опашка, с притиснати до гърдите пликове, от които се подаваха домати и праскови с оранжеви оттенъци, стояха жени, облечени в дълги до глезена траурни памучни черни поли и блузи в същия цвят, с дълги сребърни коси, които, замотани в строги кокове, осветяваха огрените им от слънцето лица. Вървяха с наведени глави, претегляйки мълчаливо изложените плодове и зеленчуци, докато размяната на банкноти затвърдяваше споразумение, нямо, подобно на немите им очи. Никой от присъстващите не им проговаряше и сякаш обгърнатите в траурни цветове лица не забелязваха никого.