„Шествие от призраци“, помисли си Елетра. Сенки, които бяха истинско предизвикателство за неподвижността на слънцето, движещи се в малката тълпа, която се отдръпваше, отнасяйки се към тях като към болни от чума. „Колко странно“, помисли си, спирайки се да гледа как облечените в черно жени се губят в уличките на селото.
Дръпна ципа, за да провери питките, на които, противно на очакванията й, изглежда, пътуването не им се беше отразило зле. Напротив, от тях се носеше още по-силен аромат на анасон, отколкото когато ги беше извадила от фурната — малки, пълни с подправки комети, които щяха да я водят по пътя към истината.
Още преди да потърси квартира в селото — беше тръгнала така набързо, че дори не й беше дошло на ум да резервира стая в някой евтин пансион, единствения вариант, който можеше да си позволи, установи, че трябва да иде другаде.
Спря на площада една възрастна жена и пое неуверено в посоката, посочена от възлестите й ръце. Не я засегна изобщо вторачването на малките очи на жената в гърба й, нито промяната в гласа, когато й спомена името на манастира.
— Манастирът на Леа и на другите злощастнички от другата страна на острова ли? — беше я попитала жената, оглеждайки я от глава до пети, но Елетра поклати глава, не можейки да разгадае островитянския диалект.
— Манастирът на света Елизабета — повтори тя смутено малко преди жената да изкриви уста, потупвайки се с юмрук в гърдите, за да се възпре да не се изкашля.
— Върви тогава и господ да е с теб в онзи ад — каза жената сухо, обърна й гръб и я остави изумена, сама между къщите насред прашния площад.
— Какво топло посрещане само! — прошепна, преди да поеме колебливо по пътя, навлизайки в изгорялата от слънцето гора. Беше се изсмяла на предупрежденията на Естер относно острова и неговите странности, но започна да мисли, че може би загрижеността на приятелката й не беше толкова неоснователна. Пое по черни пътища и стръмни пътеки, стремейки се да не забрави онези произнесени през зъби думи, уверена, че ще стигне до манастира за по-малко от половин час, но след час ходене, през който не срещна нито една жива душа освен един гущер и едно бездомно куче, се спря и се загледа в пейзажа, останала напълно без дъх.
А от манастира никаква следа. Избърса челото си и се обърна назад, за да открие в стъпките си момента, в който се е изгубила. Не разбираше къде е сбъркала, пътищата си приличаха всички. Всяка пътека представляваше ивица земя с камъни, проправена сред растителността, подобна на останалите, а палещото слънце само беше влошило положението.
„И въпреки всичко това място е райско“ — си помисли, докато в същия момент съзираше очертанията на някаква постройка на върха на хълма отвъд завоя — стара сграда в недобро състояние, предвид олющената мазилка и тревата, която се показваше между керемидите. Може би именно манастирът, който търсеше.
„Той трябва да е“ — помисли си и потегли отново.
Когато стигна до върха, се обърна да погледне пейзажа, изникнал изведнъж отвъд завоя — кобалтова на цвят долина, чиято красота я накара да забрави всички усилия. Проблясъците на слънцето бяха толкова ярки, че очите й се насълзяваха, а цветът на морето в обградените от скали заливчета беше зрелище, което напомняше на нощ — дълбоко и тъмно.
Пред нея внушително се простираше поводът за митологичното име на острова — титан, който, излегнат на хълбок, си почиваше върху огромна, зеленикава на цвят постеля. Един уморен великан, който представляваше гръбначният стълб на целия остров и с две коренно различни лица: от една страна, живописната и оживена зона на пристанището, а от друга — мястото, на което се издигаше манастирът, по-недостъпно и диво, където природата се превръщаше в мащеха, а лесът ставаше непроходим, способен да погълне в утробата си изоставени къщи и прекършени от зимата дървета, с дълги коларски пътища. Именно в тази посока Елетра беше забелязала да се отправят облечените в траур жени — група от черни сенки, които вървяха с наведени глави, носейки мълчаливо на главите си кошници, и които биваха погълнати внезапно от непознатата и пуста сърцевина на тази шепа неплодородна земя, където, изглежда, растяха само плевели.
„Кой знае какво има там“, запита се Елетра. Усмихна се на уморения гигант, играещ ролята на гръбнак и пазител на този тайнствен остров, и бутна полуотворената порта на манастира.
Прохладата на манастира й възвърна незабавно малко енергия. Приятно беше да почувства как свежият въздух гали гърба й, както и да вкуси атмосферата и спокойствието, което витаеше под колонадата, която обграждаше манастирския двор. Мина под колоните с вдигнат нагоре поглед и се спъна няколко пъти в напуканите мраморни плочи на пода, а питките сякаш изведнъж бяха започнали да пулсират в кърпата, подобно на живо сърце.