„Не сега“, помисли си Елетра, потупвайки чантата. Знаеше, че изглежда налудничаво, но през последните дни си беше дала сметка, че често границата между рационалното и ирационалното представлява една неосезаема линия.
Напрегна слуха си, за да долови някакъв звук, някакъв шум, който да я увери, че не е сама между оцветените в зелен мъх камъни, но сякаш гласът на манастира беше затворен зад вратите, които водеха към двора. Само една от вратите беше леко открехната, но Елетра, въпреки че се беше приближила, не успя да долови в коридорите дори шумолене на расо.
Продължи неуверено да върви под колоните, но веднага щом погледът й попадна в един изпълнен с лимонови дървета и покрити с цвят на хортензии кът, сърцето подскочи в гърдите й.
В средата на нишата стоеше тя — Светицата. Елетра пусна чантата на земята, устните й изведнъж пресъхнаха. Чувстваше как някаква силна топлина се разстила по кожата й, подобно на милувка след тежък ден. Стисна в дланта си медальона на Еда, поемайки дълбоко дъх. Търсеше именно нея, нейната и тяхната история.
Притисна затворения си юмрук към гърдите, мълвейки молитва, и бавно се приближи към Светицата с протегната към нея ръка.
— Ти — прошепна нежно. Чуваше в ушите си призива й да дойде бързо на острова и в манастира, пред погледа си виждаше билета, който беше открила случайно и който сякаш майка й е искала да скрие от нея и от самата себе си.
— Мога ли да ви помогна?
Елетра потръпна и мигновено свали ръката си.
Отстъпи назад, прокашля се, наведе се да вземе чантата.
— Да, мисля… В интерес на истината търсех статуята на Светицата — измънка, упреквайки се, задето не умее да пази самообладание. Оправи косата си, оглеждайки се наоколо, подобно на човек, хванат да краде. Краката й трепереха, а сърцето й сякаш беше хвръкнало в слепоочията — толкова бясно пулсираха. — Когато пристигнах, се обадих, но тъй като не видях никого, влязох. Нямах намерение да ви безпокоя, съжалявам — измънка, ръкомахайки. В отговор жената кимна с глава и й се усмихна с най-милата усмивка, която Елетра си спомняше някой някога да й е отправял — хипнотизираща и вълшебна, способна да породи в сърцето ти мигновено спокойствие.
— Съвсем не ни безпокоите, наистина. Всеки може да се поклони пред Светицата, ако желае — обясни жената, докосвайки статуята с върха на дългите си и тънки пръсти. Тонът на гласа й беше тих и мек, напомнящ издигащата се от неясния хоризонт мъгла в ранните утринни часове.
Елетра кимна, притиснала чантата до себе си. Беше на крачка да превърне думите на Ева в реалност, но се смущаваше да сподели този момент с една непозната.
И все пак, помисли си, докато разглеждаше житенорусите й дълги коси, които, събрани над ушите й с две шноли, изпъкваха върху тюркоазената й семпла рокля, имаше нещо, което я привличаше в това лице — очите й, широката й, вдъхваща спокойствие усмивка.
— Изминах много път, докато стигна дотук — изрече, надявайки се, че ще я остави насаме, но жената се приближи към нея.
— Така и предположих, не ми изглеждате позната — отбеляза, докато Елетра я слушаше няма, привлечена от магнетизма в погледа й. — По-точно идвате от…?
Тя се сепна, в търсене на отговор.
— В действителност не от толкова далече, но да стигна до острова беше истинско приключение — отговори, като си припомни за пътуването. — За момент си помислих, че никога няма да стигна.
— Всички стигаме там, където съдбата е предопределила да стигнем.
Елетра повтори тихо тези думи в опита си да ги запомни. Тя беше в процес на творене на своята съдба, въпреки това никога не се беше чувствала нейна господарка. Самото решение да замине беше породено от думите на Ева, от билета, който откри на дъното на едно чекмедже. Отговорността за онова, което вършеше, никога не беше напълно нейна.
— Във всеки случай ще се задържа тук само няколко минути, след това ще върна на монахините покоя на манастира.
Лека червенина изби на бледите бузи на жената до нея, която разпери ръце, за да покаже цялата сграда.
— Тук няма нито една монахиня, можете да останете колкото искате.
— О, мисля, че съм се объркала малко…
— Аз не съм монахиня — отвърна жената, показвайки редица много бели зъби.
Елетра я разгледа внимателно. Не носеше обичайните монашески одежди, но леката походка и скромните дрехи я бяха заблудили. Огледа я от глава до пети, в очите й съзря ребус, който трябваше да разгадае.