— Преди да дойдете, прочетох още веднъж всички писма на този човек. Прокобника има ясна цел още от самото начало: иска да изпратим някого и да осуетим плановете на Мавъра в „Санта Мария деле Грацие“. Сякаш онова, което херцогът прави навсякъде из Милано — площадите, каналите за вътрешно плаване, шлюзовете, — не го интересува… И това потвърждава вашата хипотеза.
Ториани кимна доволен.
— Но, отче — възразих аз, — преди да пристъпим към действие, би трябвало да преценим дали в този негов замисъл не се крие някаква клопка.
— Как? Искате да оставите Прокобника сам, въпреки доказателствата, които ни предоставя? Но нали самият вие разобличавате от доста време отклоненията от догмата на покойната съпруга на Мавъра!
— Точно така. Тази фамилия е хитра. Няма да е лесно да намерим улики срещу нея. И казвам само, че трябва да действаме много внимателно, за да не направим погрешна стъпка.
— Не, отче. Няма нищо такова. Този човек който и да е той, търси помощта ни и ние не можем да му я отказваме повече. Освен това трябва да знаете, че чрез кардинал Асканио, брата на херцога, съм проверил и най-малките подробности, посочени в писмата му. И повярвайте, всички са точни.
— „Точни“ — повторих, мъчейки да подредя мислите си. Знаете ли какво? Струва ми се, че онова, което ме изненадва най-много в целия този случай, е промяната във вашата позиция, отче Ториани.
— Няма подобно нещо — възрази той. — Събирах в архива писмата на Прокобника, докато не получа солидни доказателства в тяхна подкрепа. Ако не им вярвах, щях да ги унищожа, не е ли така?
— В такъв случай, отче, щом нашият информатор служи на истината, щом е доминиканец, загрижен за бъдещето на своя нов манастир, защо според вас държи името му да остане неизвестно за онези, които всъщност предупреждава?
Отец Джоакино сви рамене и ме погледна безпомощно:
— Дано да разбера, отец Леире. Това ме тревожи. Колкото повече се бавят отговорите по този въпрос, толкова повече се притеснявам. Много са битките, които орденът ни води днес, и да отвориш още една рана в лоното на Църквата е все едно да я обезкръвиш безвъзвратно. Затова е дошло време да действаме. Не можем да позволим и в Милано да се случи онова, което вече става във Флоренция. Ще е истинско бедствие!
„Още една рана.“ Поколебах се дали да засегна темата, но тъй като Ториани мълчеше, нямах друг избор:
— Предполагам, имате предвид отец Савонарола …
— Че кого другиго? — старецът си пое дъх, преди да продължи. — Търпението на Светия отец се изчерпа и той смята вече да го отлъчи. Проповедите му срещу богатството на папата стават все по-жлъчни; на всичко отгоре предсказанията му за края на Медичите се сбъднаха и сега, следван от тълпата, говори за страшните наказания, които Господ ще прати на Папската държава. Казва, че Рим трябва да изкупи греховете си със страдания, и се радва, проклетникът. И знаете ли кое е най-лошото? Че с всеки изминал ден има все повече последователи. А ако и херцогът на Милано прегърне тази гибелна идея за надвиснала катастрофа, никой няма да може да спре опозоряването на нашата институция…
Прекръстих се, смутен от злокобната картина, която главата на ордена рисуваше.
По онова време Джироламо Савонарола беше, както цял Рим знаеше, големият проблем на Ториани. Всички говореха за него. Този доминиканец, страстен читател на Апокалипсиса, блестящ оратор и изкусител наскоро бе създал теократична република във Флоренция, за да запълни празнотата, останала след бягството на фамилията Медичи. И проповядваше яростно от новия си амвон срещу изстъпленията на Александър VI. Савонарола беше или луд, или още по-лошо — безразсъден. Не чуваше призивите за спазване на реда, които получаваше от висшестоящите, и съзнателно не зачиташе каноническите закони. Онези Dictatus Papae, които от XI век освобождаваха първосвещеника и курията му от всички грехове, не значеха нищо за него и той крещеше от амвона, нарушавайки и деветнайсетата сентенция („Никой не може да съди папата“), че той трябвало да бъде спрян в името на Бога.
Главата на нашия орден се беше отчаял. Не само че не можеше да възпре този жаден за слава екзалтиран маниак, но поведението на Савонарола компрометираше пред Негово светейшество целия орден. Този размирник, горделив като Самсон пред филистимците, бе отхвърлил кардиналския сан, който му предложиха, за да го накарат да млъкне, и дори отказа да напусне своята трибуна във флорентинския манастир „Сан Марко“, заявявайки, че имал да изпълнява по-важна, божествена мисия. Това беше единствената причина, поради която отец Ториани не искаше лоялността на проповедниците от ордена „Свети Доминик“ да бъде поставяна под съмнение в Милано. Ако Прокобника беше доминиканец и с право предупреждаваше за еретичните планове на Мавъра в новия ни манастир в града, орденът щеше отново да пострада.