Точно това е и тайната: Христос не възкръсва в тленно тяло! Прави го чрез светлината, показвайки ни пътя към собственото ни преобразяване, когато настъпи и нашият час.
Разбрах, че Елена, впечатлена от това разкритие, остава при кларисите още пет години, един ден изчезва от килията си и повече никой не я вижда. Казват, че последвала Леонардо в изгнаничеството му във Франция, установила се в двора на Франсоа I като придворна дама на кралицата и продължила да позира от време на време на маестрото. Изглежда, тосканецът я задържа при себе си до деня на смъртта си и пожелава да нарисува лицето и ръцете й за недовършения портрет на една девойка, която всички знаят като Джоконда. Всъщност, който е виждал картината, казва, че приликата между Йоан от Тайната вечеря и жената от онова малко платно е съвсем явна.
За нещастие аз не мога да преценя това.
Но каквито и тайни да е знаела за Църквата на Йоан и Магдалина, която Леонардо искаше да възкреси, истината е, че Елена ги е отнесла в гроба си. Защото преди да реша да дойда в Египет, за да прекарам последните си дни тук, Елена почина от треска.
И така, остава ми да обясня само защо дойдох в Египет, за да напиша тези редове. И защо не предадох катарската общност в Конкорецо, която бе свързана с маестро Леонардо.
Причината за това е отново онзи гигант със сини очи и бели дрехи.
След представянето на Тайната вечеря не го видях повече. Всъщност след като разбрах скритото й значение, се върнах в Рим и почуках на вратите на Дома на истината във Витания, където се заех отново с работата си, без да ми бъдат задавани никакви въпроси. Така разбрах, че на следващата година, когато френските войски пробиват отбраната на херцога и установяват контрол над града, Леонардо бяга от Милано. Намира убежище в Мантуа, а после във Венеция и накрая в Рим, където работи за Цезар Борджия, сина на папа Александър VI. За Борджия бил архитект и главен инженер и не използвал другите си дарби. Но и на тази длъжност се задържал малко, макар и достатъчно, за да се срещне най-сетне с Анио де Витербо, уредника на Палацо Сакро.
Анио се развълнувал много от тази среща. Неговият секретар, Джулелмо Понте, информирал надлежно Витания за срещата им, състояла се през пролетта на 1502 година. Говорили за висшата роля на изкуството, за приложенията му в съхраняването на паметта и за мощното му влияние върху народното съзнание. Но според Джулелмо две фрази на тосканеца го впечатлили особено.
— Всичко, което съм узнал за истинското послание на Исус, е нищо в сравнение с онова, което остава да бъде открито — отговорил той много тържествено на един от въпросите на невестулката. — И предричам, че както аз черпех за своето изкуство от египетските извори и както стигнах до геометричните тайни, преведени от Фичино и Пачоли, така и Църквата ще черпи още много от евангелията, заровени край бреговете на Нил.
Джовани Анио де Витербо умря пет години по-късно, навярно отровен от Цезар Борджия.
След месец, опасявайки се, че онези, които се бояха от завръщането на Църквата на Йоан, скоро ще почнат да ме преследват, напуснах Витания и тръгнах да търся евангелията.
Знам, че са наблизо, но все още не съм ги открил. Заклевам се, че ще ги търся до края на дните си.
През 1945 година край египетското село Наг Хамади в Горен Нил са намерени тринайсет подвързани с кожа евангелия. Написани са на коптски и съдържат неизвестни за Запада завети на Исус. Тяхното откриване, с много по-голямо значение от това на прочутите Свитъци от Мъртво море в Кумран, доказва съществуването на силно течение в ранното християнство, чиито последователи са очаквали идването на една Църква, основана на духовните ценности и на прякото общение с Бога. Днес те са известни като Гностически евангелия и със сигурност се знае, че в края на Късното средновековие техни преписи са стигнали до Европа и са оказали влияние върху някои интелектуални кръгове.
Пещерата Ябал ал Тариф, в която отец Леире умира през август 1526 година, е само на трийсет метра от мястото, където са открити тези книги.