— Взех решение, братко — заяви много сериозно отецът след кратък размисъл: — трябва да премахнем всякаква сянка на съмнение за творбите в „Санта Мария деле Грацие“, дори да се наложи да прибегнем до силата на Светата инквизиция.
— Pater! Нима смятате да съдим херцога на Милано? — запитах обезпокоен.
— Само ако се наложи. Нали знаете, че няма по-голяма радост за един светски херцог от тази, да разкрива слабостите на нашата Църква и да ги използва срещу нас. Затова сме принудени да го изпреварим. Един нов скандал като този със Савонарола ще злепостави още повече нашия орден в Папската държава. Разбирате ли?
— И как, ако мога да попитам, смятате да стигнете до Прокобника, да проверите твърденията му и да съберете необходимата информация, за да го осъдите, без да събудите подозренията му?
— Мислих много за това, скъпи ми отец Агустин — подхвърли загадъчно той. — Знаете по-добре и от мен, че ако изпратя някой от нашите инквизитори с явна мисия, трибуналът в Милано ще започне да задава много въпроси и дискретността, необходима в случая, ще бъде нарушена. И ако наистина има такъв голям заговор, всички доказателства ще бъдат укрити на часа от съмишлениците на Мавъра.
— Тогава какво?
Ториани отвори вратата на кабинета и слезе по стълбите до входната порта, без да отговори. Излезе в двора на конюшните и си избра едно муле, давайки ми да разбера, че спешната ни среща е приключила. Навън виелицата продължаваше да вилнее.
— Кажете ми какво смятате да правите? — настоях аз.
— Мавъра е обявил, че тържественото погребение на херцогинята е след десет дни — отвърна той най-сетне. — В Милано ще се стекат пратеници отвсякъде и тогава ще е по-лесно да се влезе в „Санта Мария деле Грацие“, да се проведе необходимото разследване и да се открие Прокобника. Въпреки това — продължи той — не можем да пратим кой да е монах. Трябва да е някой с точна преценка, който разбира от закони, ереси и тайни шифри. Задачата му ще бъде да открие Прокобника, да провери едно по едно обвиненията му и да задържи еретика. И това трябва да бъде човек от този дом. От Витания.
Отец Ториани хвърли боязлив поглед към пътеката, по която трябваше да поеме. Ако имаше късмет, щеше му трябва цял час, за да я измине и ако мулето не го хвърлеше върху някой леден блок, щеше да стигне невредим у дома по обяд.
— Човекът, който ни трябва — рече той, сякаш щеше да съобщи нещо важно, — сте вие, отец Леире. Никой друг не би се справил по-добре с този въпрос.
— Аз ли? — бях слисан. Беше произнесъл името ми с болезнена наслада, докато ровеше в дисагите на мулето. — Но нали знаете, че имам работа тук, задължения…
— Това е най-важно!
И като извади голяма връзка документи със собствения му печат, ми я подаде заедно с последната си заповед:
— Ще заминете веднага за Милано. Още днес, ако е възможно. И с това — той погледна връзката документи, които вече държах в ръце — ще откриете нашия информатор, ще проверите каква е истината за тази нова опасност и ще се опитате да намерите решение.
Водачът на ордена посочи първия пергамент от връзката. На него беше написана с големи букви и с червено мастило загадката, в която бе скрито името на нашия информатор. Бях я виждал неведнъж, с нея завършваше всяко писмо на Прокобника, но до този момент не й бях обръщал внимание.
Погледът ми се замъгли, като се вгледах в тези седем реда, и усетих, че се превръщат в най-големия ми проблем.
Те гласяха:
7.
И аз, естествено, се подчиних. Какво можех да сторя?
Пристигнах в Милано след Нощта на влъхвите. Беше съботна утрин, блестящият сняг ме заслепяваше, а чистият въздух вледеняваше безжалостно вътрешностите ми. Бях яздил без отдих, като спях по три-четири часа в мизерни странноприемници, и стигнах до града вкочанен и прогизнал от тридневното пътуване посред най-върлата зима, която помнех. Но това нямаше значение. Милано, столицата на Ломбардия, средище на дворцови интриги и териториални спорове с Франция и със съседните графства, градът, за който толкова бях чел, лежеше вече в краката на коня ми.
Мястото бе впечатляващо. Градът на фамилия Сфорца, най-големият на юг от Алпите, заемаше двойно повече площ от Рим: осем големи порти се издигаха по фланговете на непристъпна крепостна стена, опасваща това разположено в кръг градище, което, погледнато от висинето, сигурно приличаше на щит на гигантски воин. И все пак не отбранителната му мощ ме смая: това беше един нов и чист град, който внушаваше чувството за ред. Гражданите му не се облекчаваха по всеки ъгъл, както в Рим, а блудниците не налитаха на пътниците, за да се предлагат. Там всеки ъгъл, всяка къща, всяка обществена сграда бяха сякаш замислени за някаква висша функция. А благотворното влияние на гордата и крехка като скелет катедрала, пълна противоположност на масивните грамади в италианския Юг, се стелеше над долината. Гледан от хълмовете, Милано беше последното място на света, където можеха да пуснат корени безпорядъкът и грехът.
6
От латински: „Преброй очите, / без да гледаш лицето. / Числото на моето име / ще откриеш от едната страна. / Наблюдавайте и предайте на другите / какво сте видели. / Истина“. — Б.а.