Малко преди да стигна до Порта Тичинезе, най-аристократичния подстъп към този град, един любезен търговец ми предложи да ме придружи до кулата Филарете, главния вход към крепостта на Мавъра. Разположен в единия край на градския щит, замъкът на семейство Сфорца приличаше на миниатюрно копие на огромните градски стени. Търговецът се засмя, като видя смаяното ми изражение. Каза, че бил кожар от Кремона и добър католик и че ще ме придружи с радост и вътре в крепостта, ако благословя и него, и семейството му. Приех предложението.
Добрият човечец ме остави пред замъка на херцога точно в деветия час. Това място беше още по-впечатляващо, отколкото си бях представял. Флагчета със страховития герб на фамилията Сфорца — една гигантска змия, поглъщаща страдалец — се спускаха от бойниците. Сини ленти се вееха на вятъра, а половин дузина огромни комини, забити във вътрешността на крепостта, бълваха големи вълма гъст черен дим. Входът на кулата Филарете представляваше внушителна подемна решетка и двукрила врата, обкована с бронз, огъваща се под собствената си тежест. Пазеха я не по-малко от петнайсет души, които пробождаха с пики чувалите със зърно, возени от коларите към кухните.
Един от тези униформени мъже ми посочи пътя. Трябваше да тръгна към западния край на кулата и да попитам за приемната и за „траурния кабинет“, подготвен за посрещането на делегациите, които щяха да се стекат за погребението на дона Беатриче. Моят водач от Кремона ме беше предупредил вече, че целият град ще замре, когато този момент настъпи. Но всъщност в този час нямаше голямо раздвижване. Изненадах се, че секретарят на Мавъра, длъгнест царедворец с безучастно лице, се появи почти веднага, за да ме приеме. Служителят се извини, че не можел да отведе мен, раба Божи, при господаря си. Но все пак прегледа скептично пълномощното ми писмо, увери се, че папският печат е автентичен, и ми го върна, изразявайки съжалението си.
— Съжалявам, отец Леире — каза Маркезино Станга, това беше името му, и се впусна в порой от извинения. — Трябва да разберете, че моят господар не приема никого след смъртта на съпругата си. Предполагам, съзнавате, че преживяваме много труден момент и че херцогът има нужда от усамотение.
— Разбира се — потвърдих с престорена учтивост.
— Въпреки всичко — продължи той, — щом траурът свърши, ще кажа да го известят за присъствието ви в града.
Бих предпочел да мога да погледна Мавъра в очите и да доловя, както при толкова разпити, на които бях присъствал, дали в тях се крие сянката на ереста или греха. Но този служител в къса кадифена дреха и с червена шапка, гарнирана с кожи, който говореше с недостойна надменност, бе решен да ми попречи:
— Не можем и да ви подслоним, както правим обикновено — рече сухо. — Замъкът е затворен и не приемаме гости. Умолявам ви, отче, да се молите за душата на дона Беатриче и да дойдете пак след погребението. Тогава ще ви посрещнем както подобава.
— Requiescat in pace7 — промълвих аз и се прекръстих. — Тъй и ще сторя. Ще се моля и за вас.
Обзе ме странно чувство. След като бях лишен от възможността да съм близо до херцога и семейството му и се простих с надеждата да побродя по-свободно из замъка му, разследването ми щеше да се позабави. Трябваше да намеря скромен подслон, където да мога да работя. С документите на Ториани, които пареха в торбата ми, имах нужда от спокойствие, три пъти на ден топла храна и доста късмет, за да разгадая тайната. Не беше разумно един монах да търси подслон при светските люде, така че възможностите ми скоро се сведоха до две: да отседна в стария манастир „Сан Еусторджо“ или в съвсем новия „Санта Мария деле Грацие“, където възможността да се натъкна на Прокобника разпалваше въображението ми. А намерех ли веднъж подслон, щях да имам време да се задълбоча в работата по шифъра, който отец Ториани ми бе дал във Витания.
Признавам, че Божието провидение свърши чудесна работа. „Сан Еусторджо“ скоро се оказа най-лошата възможност. Намираше се непосредствено до катедралата, близо до продоволствения пазар, и обикновено гъмжеше от любопитни люде, които много скоро щяха да се запитат каква точно работа има тук един инквизитор от Рим. Въпреки че на такова място можех да добия някаква представа за дейността на Прокобника, избягвайки риска да се срещна лице в лице с него, без да знам с кого си имам работа, все пак съзнавах, че тук ще имам повече неудобства, отколкото предимства.