Колкото до другата възможност — манастира „Санта Мария деле Грацие“, освен че вероятно беше скривалище на моя обект, той криеше само едно малко, но преодолимо неудобство: в него щеше да се проведе многолюдната погребална церемония за дона Беатриче. Манастирската църква, обновена от Браманте, скоро щеше да привлече всички погледи.
Затова пък в „Санта Мария“ имаше всичко, от което се нуждаех. В доста богатата манастирска библиотека, разположена на втория етаж в една от сградите, които гледаха към така наречения Двор на мъртвите, се съхраняваха творби на Светоний, Филострат, Плотин, Ксенофонт и дори някои от трудовете на самия Платон, донесени по времето на Козимо Старши. Манастирът се намираше близо до херцогската крепост и не много далече от Порта Верчелина. Радваше се на отлична кухня, изключителна сладкарска фурна, кладенец, градина, шивачница и лечебница. В случай че това изглежда малко, всички тези предимства бледнееха пред едно-единствено: ако отец Ториани не се лъжеше, може би Прокобника щеше да ми се представи някъде по коридорите и нямаше да има нужда да тълкувам ребуса му.
Какъв наивник бях.
Но иначе провидението свърши добра работа: в „Санта Мария“ бе останала една свободна килия, която тутакси ми бе предоставена. Това беше стаичка, голяма три на две крачки, с дървен нар без дюшек и малка маса под едно прозорче, което гледаше към улицата на име Маджента. Монасите не ми задаваха въпроси. Прегледаха пълномощните ми писма със същия подозрителен поглед като секретаря Станга, но се успокоиха, като ги уверих, че съм дошъл в техния дом да търся покой за изтерзания си дух. „Дори един инквизитор има нужда от усамотение“, обясних аз. И те ме разбраха.
Поставиха ми само едно условие. Клисарят, монах с облещени очи и странен акцент, ме предупреди много строго:
— Не влизайте без разрешение в столовата. Маестро Леонардо не иска никой да го прекъсва, когато работи, а абатът желае да му угоди във всичко. Разбрахте ли?
Аз кимнах.
8.
В „Санта Мария“ посетих най-напред библиотеката. Бях много любопитен. Тя се намираше над онази злощастна и сега забранена за мен столова, която според Прокобника бе център на всичкото зло, и помещението беше просторно, с правоъгълни прозорци, затрупано с дузина малки маси за четене и голям пюпитър за библиотекаря. Точно зад него, зад тежка врата с брава, се пазеха книгите. Най-силно впечатление ми направи отоплението: от голям котел, намиращ се на долния етаж, идваше водна пара по медни отводи, които затопляха плочките на пода.
— Не е заради четящите монаси — побърза да ми обясни пазителят на мястото, като видя, че оглеждам с интерес това умно изобретение. — За книгите е. Съхраняваме доста ценни екземпляри и не можем да позволим студът да ги унищожи.
Мисля, че отец Алесандро, отговорник и пазител на тази зала, беше първият монах, който погледна на мен не с подозрение, а с безочливо любопитство. Длъгнест и кльощав, с извънредно бяла кожа и изискани обноски, той сякаш бе очарован, че вижда ново лице във владението си.
— Тук обикновено не идват много хора — призна той. — Още по-малко от Рим!
— А… Вече знаете, че идвам от Рим?
— Новините се разпространяват бързо, отче. „Санта Мария“ е малка общност. Не мисля, че още има някой, който да не знае за пристигането на един инквизитор в нашия дом.
Монахът ми намигна съучастнически.
— Не съм тук с официална мисия — излъгах аз. — Идвам по лични дела.
— И какво от това! Инквизиторите са учени хора, начетени. А тук на повечето монаси им е трудно да четат и да пишат. Ако останете известно време при нас, мисля, че ще си правим добра компания.
После добави:
— Вярно ли е, че в Рим работите в Канцеларията по тайните шифри?
— Да… — рекох колебливо.
— Чудесно, отче. Това е чудесно. Ще има много да си говорим. Мисля, че сте избрали за престоя си най-доброто място на света.
Алесандро ми се стори симпатичен. Наближаваше петдесетте и явно не се притесняваше от орловия си нос и брадичката си, най-острата, която бях виждал. Адамовата му ябълка сякаш щеше да изскочи. На масата стояха очилата му с дебели стъкла, с които навярно гледаше дребните букви в книгите, а по ръкавите на сутаната му личаха огромни мастилени петна. Не се сближих с него веднага — всъщност избягвах да го гледам, за да не се втренча в това разкривено лице, — макар да признавам, че помежду ни веднага възникна нещо като искрена привързаност. Той сам настоя да ми осигури всичко необходимо, докато съм в манастира. Предложи да ми покаже всяко кътче от това прекрасно място, където всичко изглеждаше ново, и обеща да се погрижи за спокойствието ми, за да мога да се вдълбоча в делата си.