— Ако вашият пример се подеме и повече монаси дойдат да четат в този дом — изпъшка той, сякаш не можеше да спре да говори, — скоро можем да го превърнем в главно студио8, като онези в Рим, а кой знае, може би и в университет…
— Нима тук не идват да четат монаси?
— Съвсем малко, а това място може да им предложи много. Макар че може да ви изглежда скромна, в тази библиотека се пазят едни от най-важните древни текстове в херцогството.
— Така ли?
— Простете, ако съгрешавам с хвалбите си, но работя отдавна тук. За образован човек от Рим като вас може да не е кой знае какво в сравнение с Ватиканската библиотека, но повярвайте, като ви казвам, че тук съхраняваме ценни текстове, за които дори библиотекарите на папата не смеят да мечтаят…
— Тогава — рекох учтиво — за мен ще е чест да ги прегледам. Отец Алесандро склони глава, сякаш приемаше похвалата, и същевременно започна да рови в книжата си и да търси нещо, което му трябваше.
— Но първо имам нужда от малка услуга — изсмя се той през зъби. — Сякаш Бог ви изпраща. За човек като вас, обигран в разчитането на послания за Канцеларията по тайните шифри, подобна гатанка ще е като детска игра.
Доминиканецът ми подаде парче хартия с нещо надраскано върху лицевата страна. Беше проста рисунка. Грубовата нотна стълбица с някаква необичайна нота („za“) и с една въдичка.
— Е? — запита припряно. — Разбирате ли я? От три дни напразно се мъча…
— И какво предполагате, че трябва да откриете тук?
— Някаква фраза на романски език.
Огледах гатанката, но не прозрях смисъла й. Очевидно ключът към нея трябваше да е в тази несъществуваща нота „za“. Отговорът се криеше винаги в странните неща, но какво означаваше въдичката? Подредих наум тези елементи, като започнах с разчитането на стълбицата, и се усмихнах, развеселен.
— Наистина е фраза — рекох най-сетне. — И то много проста.
— Проста ли?
— Достатъчно е човек да може да чете, отец Алесандро. Ще видите: ако тръгнете от думата „въдица“ на романски, което ще рече „amo“, останалото в рисунката веднага придобива смисъл.
— Не ви разбирам.
— Просто е. Прочетете „amo“, a после нотите. Монахът прокара плахо пръсти по рисунката:
— „L’amo… re… mi… fa… sol… la… «za»… re… L’amore mi fa sollazare!“9… — подскочи той. — Този Леонардо е истински злосторник! Ще види той, като го срещна! Да си играе така с нотите… Maledetto10.
— Леонардо ли?
Самото произнасяне на това име ме върна към действителността. Бях отишъл в библиотеката да потърся убежище, за да дешифрирам загадката на Прокобника. Да открия ключа, който, ако не се лъжехме, беше тясно свързан с Леонардо, със злополучната столова и с творбата, която той рисуваше там.
— A! — възкликна библиотекарят, все още въодушевен от откритието си. — Още ли не го познавате?
Поклатих глава.
— И той обича гатанките. Всяка седмица предизвиква монасите от „Санта Мария“ с по една. Тази беше от най-трудните…
— Леонардо да Винчи ли?
— А кой друг?
— Мислех — поколебах се аз, — че не говори много с монасите.
— Е, само когато работи. Но нали живее наблизо, често минава да нагледа творбата си и се шегува с нас из галериите. Захласва се по играта на думи и по двусмислиците и ни разсмива с хрумванията си.
„Играта на думи.“
Вместо да ми се понрави, това ме обезпокои. Бях там, за да дешифрирам едно послание, чийто смисъл убягваше на всички анализатори във Витания. Един доста по-различен от смехотворната фраза, скрита от Леонардо, текст, от който зависеха много държавни въпроси. Как можех да си губя времето с такава дреболия?
— Между мен и вашия приятел Леонардо — отсякох аз — има нещо общо: обичаме да работим в усамотение. Може ли да ми дадете един пюпитър и да се погрижите никой да не ме безпокои?
Отец Алесандро разбра, че не го молех за услуга. Тържествуващата усмивка изчезна от ъгловатото му лице и той кимна покорно.
— Останете тук. Никой няма да ви обезпокои.
Онзи следобед библиотекарят удържа на думата си. Часовете, прекарани над седемте стиха, които отец Ториани ми бе дал във Витания, бяха за мен едни от най-самотните в Милано. Разбирах, че тази задача изисква повече усилия от всяка друга, с която се бях сблъсквал преди. Прочетох отново:
8
Образователни центрове на доминиканците, в които има курсове по теология, или прочутите Trivium (граматика, риторика и диалектика) и Quadrivium (аритметика, геометрия, астрономия и музика). — Б.а.