Всичко беше въпрос на упорство.
Както ме бях учили във Витания, приложих към тази галиматия техниките на прекрасния отец Леон Батиста Алберти. Това предизвикателство би очаровало отеца: трябваше не само да се добера до посланието, скрито в един обикновен текст, но и да проследя връзката му с някоя творба на изкуството и тайната, скрита в нея. Това беше първият учен мъж, писал за перспективата, ценител на изкуството, поет, философ, съчинил погребална песен за кучето си, проектирал дори и фонтана Треви в Рим. Нашият незабравим доктор, когото Господ прибра безвреме в рая, казваше, че за да разтълкуваш каквато и да е загадка, не е важно нито в какъв вид е, нито откъде идва: трябва да тръгнеш от явното към скритото. Така е, да отделиш първо очевидното, онова „za“, за да откриеш после скритото му значение. Той формулира и друго важно правило: загадките се тълкуват винаги, без да се бърза, като се обръща внимание и на най-малките детайли, които трябва да улегнат в съзнанието.
В конкретния случай беше очевидно, съвсем очевидно, че в стиховете е закодирано име. Ториани беше сигурен в това, както и аз, колкото повече ги четях. И двамата смятахме, че Прокобника ни бе дал тази следа с надеждата, че Канцеларията по тайните шифри ще я дешифрира и ще успее да се свърже с него, така че сигурно имаше начин да се разчете, и то без никакво съмнение. И разбира се, ако нашият анонимен информатор беше толкова предпазлив, колкото изглеждаше, само очите на един добър наблюдател можеха да разкрият самоличността му.
Другото, което привлече вниманието ми, беше числото седем. Числата често са важни при такива загадки. Поетичното послание се състоеше от седем стиха. Странната му неправилна метрика сигурно означаваше нещо. Нещо подобно на въдичката на Леонардо. А ако това „нещо“ беше самоличността, която търсех, в текста се казваше, че ще стигна до нея само ако преброя очите на някого, чието лице не трябваше да виждам. Това противоречие ме обърка. Как можех да преброя очите на някого, без да гледам лицето му?
Текстът ми се съпротивляваше. Какво значеше тази тайнствена алюзия с очите? Може би нещо подобно на седемте очи на Йехова, описани от пророка Захария, или на седемте рога и седемте очи на заклания агнец от Апокалипсиса? И ако бе така, какво име можеше да се открие зад една цифра? Ключовата фраза беше красноречива: „Числото на моето име ще откриеш от едната страна“. Числото… какво число? Може би седем? Можеше ли да става въпрос за редно числително, за седми? Като антипапата Климент VII от Авиньон например? Скоро отхвърлих тази възможност. Малко вероятно беше нашият анонимен писач да си е заслужил някакво число след името. И тогава какво? Имаше и още нещо: как трябваше да тълкувам странната грешка, която открих в четвъртия стих? Защо онзи, който бе зашифровал посланието, беше написал rinvenies вместо invenies!
Странностите се трупаха една след друга.
През първия си ден в „Санта Мария“ бях сигурен само в едно: двете последни фрази от закодирания „подпис“ несъмнено бяха изрази, присъщи за един доминиканец. Инстинктът на Ториани не го беше подвел. „Contemplari et contemplata aliis tradere“ беше прочута сентенция на свети Тома, отразена в Summa Theologiae и възприета като един от най-известните девизи на нашия орден. Тя значеше „наблюдавайте и предайте на другите какво сте видели“. Другата — „Veritas“, „Истина“ — беше не само още един доста известен девиз, но и обикновено се слагаше по нашите гербове. Вярно е, че никога не бях виждал двата израза заедно, но прочетени един след друг, те сякаш казваха, че за да стигне до истината, човек трябва да е бдителен. И най-малкото това бе добър съвет. Отец Алберти би го приветствал.
А двете предходни сентенции? Какво число или послание криеха те?
9.
— Чухте ли за новия гост на манастира „Санта Мария“?
Леонардо често използваше последните лъчи дневна светлина, за да съзерцава своята Тайна вечеря. Залязващото слънце превръщаше седналите на масата фигури първо в червеникави сенки, а после в тъмни, зловещи профили. Обикновено се отбиваше в манастира „Санта Мария“ само за да погледа любимата си творба и да се поразсее от другите си задължения през деня. Херцогът го притискаше да довърши колосалната статуя на кон в чест на Франческо Сфорца, един величествен кон, на който посвещаваше времето си денем; и все пак дори Мавъра си даваше сметка, че истинската страст на Леонардо бе в столовата на манастира. Онази живописна картина с маслени бои, близо пет на девет метра, беше най-голямата творба, която някога бе подхващал. Един Господ знаеше кога ще я довърши, но тази подробност не занимаваше гения. И той стоеше така вглъбен пред вълшебната гледка, че Марко д’Оджоно, най-любознателният измежду учениците на тосканеца, трябваше да повтори въпроса си.