Марко сви рамене.
— Като поставя в началото на своя мраморен меридиан знаците на Козирога, Скорпиона и Овена в доста нетипичен ред.
— И какво общо имат знаците от зодиака с посвещението на Цезар, маестро?
Леонардо се усмихна.
— Точно там е тайната. Ако вземеш първите две букви от името на всеки от тези знаци и ги подредиш в същия ред: ca-es-ar, ще получиш името, което търсим.
— Ca-es-ar… Ясно като бял ден! Съвършено!
— Така е.
— И нещо подобно е скрито и в Тайната вечеря, така ли, маестро?
— Нещо подобно. Но се съмнявам, че инквизиторът, от когото толкова те е страх, ще може някога да го открие.
— Но…
— А всъщност — прекъсна го той, — възелът е един от многото символи, свързани с Мария Магдалина. Тия дни ще ти обясня.
10.
Сигурно съм заспал на пюпитъра.
Когато брат Алесандро ме разтърси към три часа призори, точно след утренята, цялото ми тяло се бе схванало и ме болеше.
— Отче, отче! — пъхтеше той. — Добре ли сте?
Сигурно съм му отвърнал нещо, защото докато ме разтърсваше, библиотекарят каза нещо, което тутакси ме пробуди:
— Говорехте насън! — засмя се, сякаш още ми се подиграваше, че не мога да разгадавам гатанки. — Брат Матео, племенникът на абата, ви е чул да мърморите някакви странни фрази на латински и дойде да ми каже в църквата. Помислил, че сте обладан!
Алесандро ме гледаше и развеселен, и загрижен, мръщейки кривия си нос, с който сякаш ме заплашваше.
— Нищо ми няма — извиних се аз с прозявка.
— Отче, работите от доста време. Не сте хапнали почти нищо след пристигането си и не обръщате внимание на загрижеността ми. Сигурен ли сте, че не мога да ви помогна в работата?
— Да. Няма нужда, повярвайте — неспособността на библиотекаря да разчете йероглифа с въдичката не предвещаваше голяма полза от него.
— И какво, по дяволите, беше това Oculos ejus dinumera! Повтаряхте го непрекъснато.
— Това ли бълнувах? — Пребледнях.
— Да. И не знам още какво за някакво място на име Витания. Сънувате ли понякога пасажи от Библията, възкръсналия Лазар и тем подобни? Защото Лазар е бил от Витания, нали?
Усмихнах се. Простодушието на брат Алесандро като че нямаше граници.
— Съмнявам се, че ще разберете, братко.
— Опитайте — отвърна той, поклащайки се кръшно в такт с думите си. Монахът стоеше на педя от мен, наблюдаваше ме с нарастващ интерес и огромната му адамова ябълка се издигаше и спускаше по шията му. — В края на краищата аз съм най-знаещият в този манастир…
Обещах да задоволя любопитството му, ако ми даде нещо за хапване. Чак сега осъзнавах, че дори не бях отишъл да вечерям през първата си нощ, прекарана в „Санта Мария“. Стомахът ми къркореше под одеждите. Все така загрижен, библиотекарят ме заведе до кухните и успя да намери някакви останки от снощната вечеря.
— Това е панцанела, отче — обясни той, подавайки ми една все още топла паница, която посгря ледените ми длани.
— Панцанела ли?
— Яжте. Супа от краставици, домати, лук и хляб. Добре ще ви дойде…
Гъстата ароматна супа се плъзна като масло в стомаха ми. Навън беше още тъмно и под мъждивата светлина на една свещ излапах и парче великолепен сух сладкиш от маслено тесто, наречен торони, както и две-три сухи смокини. След това, заситен, започнах да възвръщам силите си.
— Вие няма ли да ядете, брат Алесандро?
— О, не — усмихна се дългучът. — Постя и не мога. Така съм отпреди да дойдете в този дом.
— Разбирам.
Всъщност престанах да му обръщам внимание.
„Значи съм заспал, запомняйки първия стих от загадката на Прокобника?“, упрекнах се аз. Нищо чудно. Докато благодарях на брат Алесандро за грижите и се уверявах в заслужената слава на манастирската кухня, се сетих, че във Витания вече бяха установили, че тези стихове не са евангелски цитат. Всъщност те нямаха нищо общо и с текстовете на Платон или на друг известен класик, а още по-малко можеха да са част от посланията на Отците на църквата или от законите на каноническото право. В тези седем реда бяха пренебрегнати най-елементарните кодове за шифроване, ползвани от кардинали, епископи и абати, които вече зашифроваха почти цялата си кореспонденция с Папската държава от страх да не ги шпионират. Изреченията бяха почти винаги неразбираеми: благодарение на специално разработени шаблони за подмяна, изсечени от бронз от прекрасния Леон Батиста Алберти, официалният латински се превръщаше в нещо като жаргон от съгласни и цифри. Тези шаблони обикновено бяха свързани със серия колелца, в чийто край бяха поставени буквите от азбуката. С кратки инструкции и малко сръчност буквите от външното колелце се заменяха с тези от вътрешното и така всяко послание се зашифроваше.