Тази крайна предпазливост имаше своето обяснение: кошмарът на курията, че може да бъде разкрита от благородниците, които мразеше, или от придворните, срещу които плетеше интриги, бе увеличил бързо и стократно работата на Витания и ни бе превърнал в най-силното оръжие на църковната администрация. Но как можех да обясня на добрия брат Алесандро всичко това? Как да споделя, че ключът към загадката, за която се терзаех, нямаше нищо общо с познатите ми методи за шифроване и че затова бях така обсебен от нея?
He. Oculos ejus dinumera не беше от посланията, които можех да обясня просто така на човек, незапознат с тайните кодове.
— Мога ли да знам за какво мислите, отче Леире? Струва ми се, че изобщо не ме забелязвате.
Брат Алесандро ме дръпна за сутаната и ме поведе по тъмните коридори на манастира към спалните.
— След като хапнахте — рече ми с бащински тон и с онази насмешлива гримаса, с която ме обгрижваше, откакто се срещнахме, — най-добре да си починете до втората утринна служба. Преди да съмне, ще ви събудя и тогава ще ми обясните какво сте намислили. Съгласен ли сте?
Приех неохотно.
В този час килията беше леденостудена и дори самата мисъл да си сваля одеждите и да легна на твърдия влажен нар ме ужаси повече от безсънието. Помолих библиотекаря да запали свещта, оставена на масичката, и се разбрахме да се видим призори и да се разходим във вътрешния двор на болницата, за да си изясним някои неща. Не бях въодушевен от идеята да споделям с когото и да било подробности за работата си. Всъщност дори не бях се представил и на абата на „Санта Мария“, но нещо ми подсказваше, че въпреки проявената неопитност в тълкуването на загадки брат Алесандро щеше да ми бъде полезен в това трудно положение.
Отпуснах се на леглото облечен и се покрих с единствената оставена завивка. Взирайки се в дъсчения варосан таван, се замислих отново за проблема с шифрованите стихове. Имах чувството, че съм пропуснал някаква подробност. Някое абсурдно, но решаващо „za“. И с широко разтворени очи прехвърлих наум всичко, което знаех за тези фрази. Ако не грешах в преценката си и ако ранният час не замъгляваше разсъдъка ми, беше почти ясно, че името на анонимния ни информатор — или поне неговото число — се криеше в първите два стиха.
Беше интересна игра. Както при еврейските думи, някои, от които освен основно значение имат и второ, което допълва смисъла. Двата доминикански девиза показваха, че търсеният от нас човек е проповедник. Бях почти сигурен в това. Но предходните фрази?
Очи, лице, име, страна…
В полумрака, изнемощял от мислене, проумях нещо. Това можеше да е поредният лабиринт без изход, но изведнъж числото на името не ми се стори така абсурдно. Сетих се, че евреите наричат гематрия науката, според която всяка буква от азбуката им има числена стойност. Йоан я използва много умело в Апокалипсиса, когато пише „който е разумен, нека сметне числото на Звяра. Защото е число на човек; а числото му е 666“. А числото 666 съответстваше всъщност на името на най-жестокия мъж по онова време — Нерон Цезар, сумата от чиито букви бе това ужасно трицифрено число. Ами ако Прокобника беше юдеин? И ако, страхувайки се от преследване, бе скрил самоличността си точно поради тази причина? Колко монаси от „Санта Мария“ можеха да знаят, че свети Йоан е бил посветен в науката гематрия и в своята книга е посочил Нерон, без да рискува живота си?
Дали и Прокобника не беше направил същото?
Преди да заспя, обзет от треска, приложих хипотезата си към латинската азбука. Като знаех, че А (еврейската алеф) отговаря на 1, В (бет) на 2 и така нататък, всяка дума можеше лесно да се превърне в число. Оставаше само числата да се сумират и полученият резултат щеше да покаже крайната числена стойност на думата. Числото. Евреите изчислили например, че сумата от цялото тайно име на Йехова е 72, а кабалистите, тези магьосници, боравещи с еврейските числа, усложнили още повече нещата, търсейки 72-те имена на Бога. Във Витания се шегувахме често с това.
За нещастие в случая въпросът беше още по-неясен, защото не знаехме дори числената стойност на името на автора…, ако изобщо я имаше. Освен, ако, следвайки буквално указанията, дадени в стиховете, не го откриехме от едната страна на човек с очи, чието лице не трябваше да гледаме.