Съмнявам се.
Тук, в пещерите, наречени Ябал ал Тариф, на няколко крачки от големия Нил, който благославя с водите си негостоприемната и безлюдна пустиня, моля Господа да ми даде само толкова време, колкото да оправдая делата си с тези писания. Толкова съм далече от привилегиите, които имах някога в Рим, че дори новият папа да ми прости, знам, че вече не мога да се върна в лоното на църквата. Не бих понесъл да не чувам далечните молитви на ходжите от минаретата и тъгата по тази земя, приела ме така великодушно, ще ме измъчва до сетния ми час.
Намирам утеха в желанието да подредя тези събития така, както се случиха. Едни от тях преживях лично. За други обаче разбрах доста време след като са се случили. И все пак, описани хронологично, те ще ви дадат представа, предполагаеми читателю, колко значима е тайната, която промени живота ми.
Не. Не мога повече да обръщам гръб на съдбата. И след като обмислих всичко, което съм видял с очите си, чувствам, че съм длъжен да го разкажа… дори никой да няма нужда от това.
2.
Тази тайна се роди в нощта на 3 януари 1497 година далеч, много далеч от Египет. Онази зима преди четири десетилетия беше най-студената в летописите. Беше наваляло много сняг и цяла Ломбардия бе потънала под дебела бяла покривка. Манастирите „Сан Амброзио“, „Сан Лоренцо“, „Сан Еусторджо“ и дори острите върхове на катедралата бяха изчезнали под снега. По улиците пъплеха само каруци с дърва за огрев и половин Милано дремеше, потънал в тишина, която сякаш тегнеше от векове.
Беше към единайсет часа вечерта на втория ден от годината. Смразяващ писък на жена раздра ледения покой на двореца Сфорца. Подир писъка се дочу ридание, а след туй пронизителните вопли на дворцовите оплаквачки. С предсмъртния вик на светлейшата Беатриче д’Есте, тази красива млада жена в разцвета на силите си и съпруга на херцога на Милано, рухнаха завинаги и мечтите за славно херцогство. Боже милостиви! Херцогинята издъхна с широко отворени очи. Гневна. Проклинайки и Христос, и всички светии, че я прибират толкова рано, вкопчена с все сила в одеждите на ужасения изповедник.
Да. Без съмнение така започна всичко.
Бях на четирийсет и пет години, когато прочетох за пръв път доклада за станалото през онази нощ. Беше потресаващ разказ. От Витания го бяха изискали по обичайния път, secretissimus, от капелана в двора на херцога и без да се бави нито ден, той го бе пратил тутакси в Рим. Ушите и очите на Папската държава действаха така бързо и ефикасно, както в никоя друга страна. И много преди официалното съобщение за кончината на херцогинята да стигне до дипломатическата канцелария на Светия отец нашите братя вече разполагаха с всички подробности.
По онова време моята длъжност в сложната структура на Витания беше помощник на главата на ордена „Свети Доминик“. Организацията ни съществуваше в тесните рамки на секретността. Във време, белязано с дворцови интриги, убийства с отрови и фамилни предателства, Църквата имаше нужда от информационна служба, за да знае на каква почва стъпва. Бяхме таен орден, подчинен единствено на папата и на официалния глава на доминиканците. Затова извън него почти никой не бе чувал за нас. Криехме се под широката мантия на Канцеларията за тайни шифри в Папската държава като неутрална, изолирана организация, почти без публични прояви и с ограничени правомощия. Но въпреки това зад закритите врати функционирахме като тайна конгрегация. Нещо като постоянна комисия за разглеждане на държавни въпроси, които биха помогнали на Светия отец да изпреварва действията на многобройните си врагове. Всяка новина, която можеше да засегне статуквото на Църквата, колкото и незначителна да беше тя, попадаше на часа при нас, преценяваше се и се предаваше на съответните власти. Това беше единствената ни мисия.
Така докладът за смъртта на нашата противница, дона Беатриче д’Есте, стигна до мен. Още виждам лицата на братята, посрещнали вестта. Тъпи и упорити. Те смятаха, че природата ни е спестила труда да я убиваме. Бяха съвсем ограничени. Действаха мигновено, като ешафод, като присъда на Светата инквизиция или като палач. Но с мен не беше така. За разлика от тях не бях така сигурен, че с кончината на херцогинята на Милано се слага край на дългата верига от застрашаващи вярата злоупотреби, заговори и опасности, които, изглежда, се криеха в двора на Мавъра и от месеци държаха нащрек информационната ни мрежа.
И наистина, достатъчно беше името й да бъде споменато на някой от капитулите2 във Витания, за да плъзнат слухове из цялото общо събрание. Всички я познаваха добре. Всички знаеха, че върши недотам богоугодни дела, но никой досега не бе посмял да я изобличи. Дона Беатриче всяваше такъв страх в Рим, че дори в доклада, изпратен ни от капелана на херцога, който освен това беше и предан абат в новия ни манастир „Санта Мария деле Грацие“, не се споменаваше нищо за недотам християнските й занимания. Отец Виченцо Бандело, виден теолог и мъдър водител на миланските доминиканци, се задоволи да ни опише станалото, без да засяга никакви политически въпроси и да се компрометира.