Марко д’Оджоно, любимият ученик на маестро Леонардо, я познаваше добре. Често бе виждал тосканеца да беседва с нея. Леонардо обичаше да разговаря с монахинята за странните й видения с Дева Мария. И не само записваше чутото от нея, но Марко често го бе сварвал и да нахвърля щрихите на ангелското й лице, на благите й жестове и на страдалческата й осанка, които после се опитваше да нарисува в картините си. За нещастие, ако сестра Вероника не грешеше, на тези задушевни срещи щеше да се сложи край този петък. Без да закуси, Марко поведе тосканеца към смъртното ложе на монахинята, съзнавайки, че не им остава много време.
— Благодаря ви, че склонихте да дойдете. Сестра Вероника ще е благодарна да ви види за последен път — прошепна ученикът на маестрото.
Замаян от миризмата на тамян и масла в малката килия, Леонардо се взря с удивление в мраморното лице на монахинята. Бедната жена едва държеше очите си отворени.
— Не мисля, че мога да направя нещо за нея — каза той.
— Знам, маестро. Но тя настоя да ви види.
— Тя ли?
Леонардо наведе глава до устните на умиращата. От известно време те потрепваха и сякаш шепнеха едва чуто някаква литания. Енорийският свещеник на „Санта Марта“, който вече бе миросал сестра Вероника и мълвеше заупокойната молитва край нея, направи място на посетителя да се приближи още повече.
— Още ли рисувате близнаци в творбите си?
Маестрото се стъписа. Монахинята го бе познала, без дори да отваря очи.
— Рисувам, каквото мога, сестро.
— Ах, Леонардо! — промълви тя. — Не мислете, че не съм разбрала кой сте. Знам много добре. Въпреки че в този момент от живота си вече няма смисъл да споря с вас.
Сестра Вероника говореше много бавно, почти недоловимо, и тосканецът едва я разбираше.
— Видях картината ви на олтара в църквата „Сан Франческо“, вашата мадона.
— И хареса ли ви?
— Дева Мария, да. Много даровит художник сте. Но близнаците, не… Кажете, поправихте ли ги?
— Поправих ги, сестро. Както ме помолиха братята францисканци.
— Носи ви се славата на вироглав човек, Леонардо. Днес ми казаха, че пак сте рисували близнаци в столовата на доминиканците. Вярно ли е?
Леонардо се изправи смаян.
— Виждали сте Тайната вечеря, сестро?
— Не. Но за работата ви се говори много. Сигурно го знаете.
— Вече ви казах, сестро Вероника: рисувам само онова, в което съм сигурен.
— Тогава защо упорствате и рисувате близнаци в творбите си за Църквата?
— Защото ги е имало. Андрей и Симон са били братя. Казват го и свети Августин, и други велики теолози. Често са бъркали апостол Яков с Исус заради голямата им прилика. И не съм го измислил аз. Писано е.
Монахинята вече не шепнеше.
— Ах, Леонардо! — викна тя. — Не допускайте същата грешка, каквато направихте в „Сан Франческо“! Мисията на един художник не е да обърква вярващия, а да му покаже ясно героите, които са му заръчали да нарисува.
— Грешка ли? — без да иска, и Леонардо повиши глас. Марко, енорийският свещеник и двете сестри, които се грижеха за умиращата, се извърнаха към него. — Каква грешка?
— Хайде, маестро! — възрази умиращата. — Нали ви обвиниха, че в картината няма разлика между свети Йоан и Христос? Да не би случайно да сте ги нарисували като две капки вода? Не са ли с едни и същи къдрави коси, с едни и същи лица и в почти еднаква поза? Нима творбата ви не внушава една порочна прилика между Йоан и Христос?
— Този път няма да е така, сестро. Не и в Тайната вечеря.
— Но казват, че вече сте нарисували Яков със същото лице като Христос!
Всички чуха възраженията на сестра Вероника. Марко, който още копнееше да докаже на маестрото, че е способен да разкрие тайните в картината му, наостри уши.
— Няма никаква грешка — отвърна Леонардо. — Христос е главна фигура в новата ми творба. Той е едно огромно „А“ в центъра на стенописа. Една огромна алфа. Фундаментът на цялата ми композиция.
Д’Оджоно потърка замислен брадичката си. Как не бе забелязал досега? Връщайки се мислено към Тайната вечеря, виждаше, че Христос наистина прилича на огромно „А“.
— Буква „А“? — сестра Вероника снижи глас. Това я учуди. И мога ли да знам какво сте написали този път в творбата си, Леонардо?
— Нищо, което истинските вярващи да не могат да прочетат.
— Мнозинството добри християни не знаят да четат, маестро.
— Затова рисувам за тях.
— И това ви дава правото да се смятате за един от Дванайсетимата?
— Въплъщавам най-скромния от учениците, сестро. Представям образа на Юда Тадей, който е почти в края на масата, като омегата в края на редицата след алфата.