— Омегата ли? Вие?… Внимавайте, маестро. Много сте нескромен и гордостта може да погуби душата ви.
— Това прокоба ли е? — попита той иронично.
— Не се надсмивайте над мен, старицата, а чуйте предсказанието, което трябва да ви съобщя. Господ ми прати ясно видение какво има да стане. Знайте, Леонардо, че не само аз ще предам Богу дух днес — каза тя. — Някои от онези, които наричате истински християни, ще се явят заедно с мен пред Страшния съд. И много се страхувам, че няма да получат прошка от Всевишния.
Смаян, Марко д’Оджоно видя как сестра Вероника се задъхва от усилието.
— Но пред вас има още живот, за да се разкаете и да спасите душата си.
14.
Никога няма да мога да се отплатя на брат Алесандро за голямата помощ, която ми оказа в дните след онази разходка. Освен с него и с младия Матео, който понякога идваше в библиотеката да надникне какво работи мрачният монах, дошъл от папския град, не разменях дума почти с никого. С останалите монаси се виждах само в часовете за хранене в импровизираната столова, подредена до така наречения Голям вътрешен двор, и понякога в църквата на молитва. Но и на едното, и на другото място се спазваше правилото за мълчание и ми беше трудно да се сближа с когото и да било.
Ала в библиотеката всичко бе различно. Брат Алесандро забравяше неизменната си строгост и развързваше езика си, така сдържан в други моменти от манастирския живот. Библиотекарят беше от Ричо край езерото Тразимено, по-близо до Рим, отколкото до Милано, което оправдаваше донякъде отчуждението му от другите братя и го караше да гледа на мен като на земляк в нужда, когото трябва да закриля. И въпреки че никога не го видях да хапне нещо, всеки ден ми носеше вода, пшеничени питки, обли и гладки като речни камъни (специалитет на брат Джулелмо, които вземаше скришом за мен), и дори ме снабдяваше с чисто масло за лампата, когато започнеше да гасне. И всичко това — както разбрах по-късно, — за да бъде винаги край мен, в очакване неканеният му гост да изпита нужда да се разтовари пред някого от голямото напрежение и да му разкрие още подробности за своята „тайна“. Мисля, че с всеки изминал час тя му се струваше все по-голяма. Корях Алесандро и му казвах, че въображението не е добър съветник за човек, който има намерението да тълкува тайни, но той само се усмихваше, уверен, че един ден тези способности ще му бъдат полезни.
Единственото, от което изобщо не можех да се оплача, бе необикновената му човещина. Скоро брат Алесандро стана мой добър приятел. Беше наблизо винаги когато имах нужда. Успокояваше ме, когато захвърлях перото на земята, отчаян, че не постигам никакви резултати, и ме насърчаваше да продължа да работя над дяволската загадка. Но въпреки всичко стихът Oculos ejus dinumera си оставаше неразгадан. Дори когато замених буквите с числените им стойности, резултатът беше объркващ. След три дни безсъние и разочарования бях показал вече стиховете на брат Алесандро и той ги знаеше наизуст, играеше си трескаво с тях и търсеше, мръщейки се, начин да налучка кода. Всеки път, когато стигнеше до нещо по-смислено в тая галиматия, лицето му светваше от задоволство. И сякаш изострените му черти изведнъж се смекчаваха и придаваха на суровото му лице изражението на въодушевено дете. В един от тези мигове на ликуване разбрах например, че загадките с цифри и букви са му любимите. Откакто бе прочел Раймонд Лулий15, създателя на Ars Magna16 на секретните кодове, живееше само за тях. Този бухал17 беше неизчерпаем източник на изненади. Сякаш знаеше всичко. Всяка значителна творба за изкуството на криптографията, всеки трактат за кабалата, всеки библейски текст. При все това цялата тази теоретическа подготовка май не ни помагаше много…
— Ами тогава — промълви Алесандро един следобед, когато цялата общност кипеше в трескава подготовка за погребението на дона Беатриче — наистина ли смятате, че трябва да преброим очите на някое изображение в манастира, за да разрешим проблема?…
Потупах го ласкаво по ръцете и свих рамене. Какво можех да му отговоря? Че това е последното, което ни остава да опитаме? Библиотекарят ме гледаше с тия очи на бухал и потриваше острата си брадичка. Но и той като мен не вярваше в това. И си имахме причини. Ако числото на името трябваше да се търси в броя на очите на някой образ — без значение дали на Мадоната, свети Доминик или света Ана, — то резултатът щеше да ни отведе до задънена улица. В крайна сметка нямаше как да открием собствено име само с една или с две букви, защото явно това щеше да е резултатът, който бихме получили от броя на очите на която и да е статуя на Дева Мария. Освен това никой от братята в манастира не носеше такова кратко име или прякор. Никакви Ио, Ео, Ау или тем подобни не живееха тук. Дори име като Йов, само с три букви, нямаше да ни свърши работа. В „Санта Мария“ нямаше такъв, нито пък имаше Ной или Лот, но дори и да имаше, върху чие лице можехме да открием три очи, за да му припишем авторството на писмата?
17
Така наричали монасите, които будували нощем или не смятали за нужно да стават за утренята. — Б.а.