Внезапно проумях нещо. Ами ако в гатанката не се говореше за очите на човешко същество? Ако ставаше въпрос за дракон или може би хидра със седем глави и четиринайсет очи, или за някакво друго чудовище, нарисувано „от едната страна“ в някоя зала?
— Но такова чудовище няма никъде в „Санта Мария“ — възрази брат Алесандро.
— В такъв случай сигурно бъркаме. Може би лицето, чиито очи трябва да броим, не се намира в този манастир, а в друга сграда. В някоя кула, в дворец, в друга църква наблизо…
— Това е, отче Агустин! Вече е ясно! — Очите на библиотекаря светеха от вълнение. — Не разбирате ли? В текста не се говори за човек или за животно, а за сграда!
— За сграда ли?
— Разбира се! Боже мой, колко просто! Ами че то е ясно като бял ден! Тези oculos освен очи са и прозорци. Кръгли прозорци. А църквата „Санта Мария“ е пълна с тях!
Библиотекарят надраска нещо на късче хартия. Беше още един бърз превод, който ми подаде трескаво с надеждата да го одобря. Ако беше прав, решението е било под носа ни през цялото време. Според бухала „преброй очите, без да гледаш лицето“ можеше да се разбира като „преброй прозорците, без да гледаш фасадата“.
Трябваше да призная, че макар и изопачен, текстът имаше съкрушителен смисъл.
Отвън църквата „Санта Мария“ наистина беше цялата с oculos, с кръгли прозорци по проекта на някой си Гуинифорте Солари, в съответствие с истинския ломбардски вкус, насърчаван от Мавъра. Имаше ги навсякъде, дори по съвсем новия купол на Браманте, под който се бях молил цяла седмица.
Можеше ли да бъде толкова просто? Брат Алесандро изобщо не се съмняваше:
— Разбирате ли? Страничната фасада е, отче Агустин! — настоя пак. — Втората фраза го потвърждава: In latere nominis met notam rinvenies. Трябва да търсим числото на името му отстрани! Да преброим прозорците по единствената страна, по която ги има, без да смятаме онези по фасадата! Там е и неговото число!
Това бе най-хубавият момент от престоя ми в Милано.
15.
Никой не го забеляза.
Никой от търговците, лихварите и монасите, които сновяха онзи ден по залез слънце край „Сан Франческо ил Гранде“, не обърна внимание на невзрачния и неугледен мъж, който влезе забързан в църквата на францисканците. Беше в навечерието на траурната церемония, пазарен ден, и миланчани бяха записани с пазаруването на меса и други провизии за двата дни официален траур, които идваха. Освен това новината за смъртта на сестра Вероника да Бинаско се бе разпространила светкавично из града, на нея бяха посветени повечето разговори, разрази се и разгорещен спор за истинските способности на гадателката.
В цялата тази залисия беше нормално някакъв скитник да мине почти незабелязан.
Но както винаги тези глупци грешаха. Просякът, влязъл в „Сан Франческо“, не беше кой да е. Коленете му бяха посинели от дългите часове на покаяние, темето му бе обръснато като на духовно лице. Всъщност това беше един богобоязлив мъж, човек с чисто сърце, който прекрачи прага на голямата порта на францисканската църква разтреперан и сигурен, че някой от тия суеверни хора наоколо, може би впечатлен от предсказанията на сестра Вероника, рано или късно ще го разкрие.
Не бе трудно да си представи онова, което скоро щеше да стане: без да се мае много, някой щеше да изтича да каже на клисаря, че още един просяк е влязъл в храма. Онзи ще докладва новината на дякона, който пък ще предупреди тутакси палача. От седмици беше така и сякаш никой не го забелязваше. Мнимите просяци, стигнали до храма преди него, бяха изчезнали безследно. Затуй беше сигурен, че няма да излезе жив оттам. И все пак с готовност би заплатил тази цена…
Без да си поеме дъх, мъжът с прокъсаните дрехи отмина двойната редица пейки от двете стани на централния кораб и забърза към големия олтар. В църквата не се виждаше жива душа. И по-добре. Така почти усещаше вече Божието присъствие. Никога не се бе чувствал така близо до Господ. Той беше тук. Как иначе да обясни това, че в този час светлината, процеждаща се през витражите, беше най-подходяща, за да оцени всички детайли на „чудото“? Поклонникът бе чакал толкова дълго, за да стигне до този олтар и да се преклони пред opus magnum18, че от вълнение по страните му потекоха сълзи. И не напразно. Най-сетне можеше да види една картина, чието истинско име малцина в Милано знаеха: Maesta19.
19
Това е оригиналното име, което получава произведението на Леонардо Мадона в пещерата. — Б.а.