Това ли беше краят на пътя?
Мнимият скитник го предчувстваше.
Приближи се плахо. Толкова пъти бе чувал описанието на Творбата, че гласовете на онези, които му бяха обяснявали скритите детайли и истинския ключ към разчитането й, изникваха сега в съзнанието му и замъгляваха разсъдъка му. Картината върху дърво, 189 на 120 сантиметра, паснала съвсем точно в отвора на олтара, предвиден за нея, беше недвусмислена: две невръстни деца се гледаха и не откъсваха очи едно от друго. Една жена с ведро лице закриляше и двете, протегнала ръце, а величествен ангел — Уриел, сочеше категорично и назидателно избраника на Отеца. „Като се вгледаш в жеста му, ще разбереш истината, която ти се разкрива — сякаш чуваше още. — Погледът на ангела ще ти каже всичко.“
Сърцето му се разтуптя. Там, в съвсем пустия храм, поклонникът протегна някак плахо ръка, сякаш искаше да се слее завинаги с тази божествена сцена. Истина беше. Истина като благодатта на вярата му. Онези, които бяха дошли тайно да се поклонят на това място преди него, не лъжеха. Никой от тях. Творбата на маестро Леонардо съдържаше ключовете, с които хилядолетното търсене на истинската вяра щеше да се увенчае с успех.
Поклонникът впери отново взор в прочутата картина с маслени бои и изведнъж нещо привлече вниманието му. Колко странно. Кой бе нарисувал ореол над главите на тримата библейски персонажи? Та нали неговите братя му бяха казали, че тази ненужна декорация, плод на назадничави и жадни за чудеса умове, е била съзнателно отхвърлена от маестрото? Защо я имаше тогава? Мнимият просяк се изплаши. Ореолите не бяха единствената промяна в opus magnum. Къде беше пръстът на Уриел, сочещ истинския Месия? Защо ръката му бе отпусната в скута, вместо да сочи истинския Син божи? И поради каква причина ангелът не гледаше вече зрителя?
Главозамайващото чувство за ужас нарастваше, завладявайки изцяло поклонника. Някой беше злоупотребил с Мадона в пещерата.
— Колебаете се, нали?
Скитникът дори не потрепна. Чувайки този глух и сух глас зад себе си, той замръзна на място. Не беше чул пантите на църковната врата да изскърцват, значи натрапникът сигурно го наблюдаваше от доста време.
— Вече знам, че сте като другите. По някаква неведома причина вие, еретиците, идвате на орляци в Божия дом. Привлича ви светлината му, но сте неспособни да я разпознаете.
— Еретици ли? — прошепна той вцепенен.
— Я стига! Нима мислехте, че няма да разберем?
Поклонникът не успя да изрече нито дума повече.
— Този път няма да намерите утеха в молитвата пред вашата жалка картина.
Пулсът му биеше лудо. Бе дошъл и неговият час. Беше зашеметен, обезумял. Чувстваше се изигран, че е рискувал живота си, за да се преклони пред нещо измамно. Картината пред очите му не беше opus magnum. He и онази Мадона, която се надяваше да види.
— Не може да бъде… — промълви той.
Непознатият се засмя.
— Лесно е за разбиране. Ще проявя милост и ще ви кажа истината, преди да ви пратя в ада. Леонардо нарисува вашата Maesta през 1483 година, преди четиринайсет години. Както предполагате, францисканците не останаха във възторг от нея. Те очакваха картина, която да укрепи вярата им в Непорочното зачатие и да освети този олтар. А в замяна получиха сцена, която не присъства в никое от евангелията — срещата между Йоан и Христос по време на бягството му в Египет.
— Божията майка, Йоан, Христос и архангел Уриел. Онзи, дето предупреди Ной за Потопа. Какво лошо виждате в това?
— Всички сте еднакви — отвърна гласът с горчивина. — Леонардо прие да промени картината и ни даде тази, по-различна от първата. Като заличи скверните подробности.
— Скверни ли?
— А как иначе ще наречете картина, в която няма никаква разлика между свети Йоан и Исус и в която нито Мадоната, нито синът й носят ореола на светостта, полагащ им се по право? Как да разбираме това, че двете свети деца си приличат толкова? Какво е това богохулство, целящо да обърка вярващите?
Изпита чувство на облекчение и за първи път си пое дълбоко дъх. Палачът — защото беше сигурен, че зад него стои именно той — не бе разбрал нищо. Братята, които бяха дошли преди него и никога не се върнаха, сигурно са умрели от ръката му, без да разкрият причината за това тайнствено преклонение, и той също беше готов да изпълни обета си за мълчание дори с цената на собствената си кръв.
— Няма да съм аз този, който ще разсее съмненията ви — изрече спокойно, без да се осмели да извърне лице по посока на гласа.
— Жалко. Наистина е жалко. Не разбирате ли, че Леонардо ви предаде, като нарисува тази нова Мадона в пещерата! Ако се вгледате хубаво в картината, ще видите, че двете момченца са вече съвсем различни. Детето до Дева Мария е свети Йоан. Държи своя кръст с дълъг край и се моли, получавайки благословията на другото дете — Исус. Уриел вече никого не сочи с пръст и в крайна сметка става съвсем ясно кой е чаканият Месия.