В ръцете на доминиканците от Милано — сред които и отец Бандело — често попадаха доказателства, свидетелстващи, че както дона Беатриче, така и сестра й Изабела в Мантуа колекционират амулети и езически идоли и че и двете проявяват безкрайно уважение към гаданията на астролози и всевъзможни шарлатани. Но братята не направиха абсолютно нищо. Влиянието, което онези хора упражняваха върху Беатриче, беше така пагубно, че тя, горката, изживя последните си дни с убеждението, че краят на Светата майка, Църквата, е близък. Често казвала, че курията ще бъде отведена насила пред Страшния съд и там, сред архангели, светци и праведници, Всевишният ще осъди сурово всички ни.
Никой в Рим не познаваше по-добре от мен действията на миланската херцогиня. Докато четях докладите, които получавахме за нея, разбирах колко потайни могат да бъдат жените и откривах колко много бе променила тя нрава и стремежите на могъщия си съпруг само за четири години брачен живот. Накрая бях запленен от личността на дона Беатриче. Лековерна, отдадена на еретични четива и увлечена по всяка по-странна идея, плъзнала из владенията й, тя бе обладана от мисълта за превръщането на Милано в наследник на блясъка на Флоренция по времето на Медичите.
И струва ми се, точно това ме обезпокои. Въпреки че Църквата бе успяла бавно да подкопае устоите на могъщата флорентинска фамилия, рушейки подкрепата, която тя бе оказвала на мислители и артисти еретици, Ватиканът не бе подготвен да се справи с ново избуяване на тези идеи в големия Милано на север. Вилите на Медичите, споменът за Академията, създадена от Козимо Старши, за да бъде опазена мъдростта на древните гърци, или безбройните му протекции за архитекти, художници и скулптори оплодиха както богатото въображение на херцогиня Беатриче, така и моето. Но тя ги прие за водещи в своята съдба и в отровното си заслепение зарази и херцога.
Откакто Александър VI се възкачи на папския престол през 1492 година, започнах да пращам послания на висшестоящите в йерархията с предупреждения какво може да се случи. Никой не ми обърна внимание. Милано бе така близо до границата с Франция и политиката му спрямо Рим беше по традиция така враждебна, че градът можеше да се превърне в център на силен разкол в самото лоно на Църквата. Но и във Витания не ми повярваха. А папата, мек с еретиците — само година след като се добра до тиарата вече бе поискал прошка за преследването на кабалистите като Пико дела Мирандола, — не чу изобщо предупрежденията ми.
— Този отец Агустин Леире — казваха често за мен братята от Канцеларията по тайни шифри — обръща твърде много внимание на посланията на Прокобника. Накрая ще се побърка като него.
3.
Прокобника.
Това е елементът, който липсва, за да се подреди ребусът.
Неговата роля заслужава да бъде обяснена. Защото освен моите послания до Светия отец и до най-високите инстанции на доминиканския орден за грешния път, по който бе тръгнало миланското херцогство, съществуваше и друг източник на информация, който споделяше страховете ми. Това беше анонимен, добре осведомен свидетел, който всяка седмица изпращаше до нашия Дом на истината подробни писма, предупреждавайки, че в земите на херцога се разгръща колосална магьосническа операция.
Съобщенията му започнаха да пристигат през есента на 1496 година, четири месеца преди смъртта на дона Беатриче. Бяха адресирани до седалището на ордена в Рим, манастира „Санта Мария сопра Минерва“, където се четяха и пазеха, сякаш бяха дело на някой клет нещастник, обсебен от мисълта за предполагаемите отклонения на двора Сфорца от догмата. И не ги виня. Бяха времена на лудост и висшестоящите братя почти не обръщаха внимание на писмата на един фантазьор.
И не само те.
Архиварят на нашия Дом на истината беше човекът, който ми заговори за писанията на този нов пророк на последния капитул на Витания.
— Трябва да ги прочетете — рече ми той. — Още щом ги зърнах, се сетих за вас.
— Така ли?
Помня как архиварят, с очи на кукумявка, премигаше от вълнение.
— Интересно, писал ги е някой, който има същите страхове като вас, отец Леире. Пророк на апокалипсиса, образован и изкусен в граматиката, какъвто християнството не е виждало от времената на отец Танхелм от Амберес.
— Отец Танхелм ли?
— О… Един смахнат старец, който през XII век разобличава Църквата, превърнала се в бардак, и обвинява свещениците, че живеят в разврат. Нашият Прокобник не стига дотам, макар по тона на писмата му да смятам, че скоро ще го направи.