Архиварят, изгърбен мърморко, добави и още нещо:
— Знаете ли кое го отличава от другите луди?
Поклатих отрицателно глава.
— Че изглежда по-осведомен от всеки един от нас. Този Прокобник е изключително прецизен. Знае всичко!
Клетият брат беше прав. В неговите свитъци от фина хартия с цвят на кост, изписани с изкусна калиграфия и събирани в дървен сандък с печат riservatto, се твърдеше с маниакално упорство за някакъв таен план за превръщането на Милано в нова Атина. Нещо подобно подозирах от доста време и аз. Мавъра, както и Медичите преди него, се числеше сред онези суеверни управници, които смятаха, че древните са имали много повече познания за мирозданието от нас. Тази идея беше стара. Според нея, преди Господ да накаже света с Потоп, човечеството се е радвало на цветущ Златен век, който първо флорентинците, а сега и херцогът на Милано искаха да възродят на всяка цена. И за да го постигнат, не биха се поколебали да загърбят и Библията, и догмите на Църквата, съзнавайки, че през онова славно време Господ още не бе създал институция, която да го представя.
Но имаше и друго: в писмата си той твърдеше, че крайъгълният камък на този проект се полагал под носа ни. Ако казаното от Прокобника беше вярно, то херцогът бе невероятно хитър. Планът му да превърне владенията си в средище за възраждането на философията и науката на древните щеше да се крепи на странна колона. И това беше ни повече, ни по-малко нашият нов манастир в Милано.
Прокобника успя да ме изненада. Който и да беше човекът, стоящ зад тези разкрития, той бе стигнал много по-далеч, отколкото аз бих дръзнал да стигна някога. Както ме предупреди архиварят, авторът на посланията сякаш имаше очи навсякъде. И не само в Милано, но и в самия Рим, защото някои от последните му писма започваха с „Augur dixit“3, което ни обърка. С какъв точно информатор се сблъсквахме? Кой, освен много вътрешен човек от курията, можеше да знае как го наричат писарите на Витания?
Не можахме да посочим никого.
В онези дни манастирът, за който той говореше в писмата си — „Санта Мария деле Грацие“, — беше в строеж. Херцогът на Милано бе избрал най-добрите в момента архитекти да го изградят: на Браманте възложи галерията на църквата, на Кристофоро Солари — интериора, и не пестеше дукати да плаща на най-добрите художници да изпишат всяка стена. Искаше да превърне манастира ни в семейна гробница, в място за вечен покой, което ще обезсмърти името му во веки веков.
И все пак онова, което за доминиканците беше преимущество, за автора на тези писма бе ужасно проклятие. И ако не се сложеше край на този проект, Прокобника вещаеше ужасни мъки за папата и пророкуваше, че настъпва епоха на мракобесие за цяла Италия. Анонимният подател на тези послания си бе спечелил заслужено прякора. Идеята му за християнството не можеше да бъде по-злокобна.
4.
Никой не се вслуша в думите на незнайния нещастник до сутринта, когато пристигна петнайсетото писмо.
Този ден брат Джовани Гоцоли, моят помощник във Витания, влетя с гръм и трясък в скрипториума. Размахваше високо новото писмо на Прокобника и без да обръща внимание на укоризнените погледи на монасите, които четяха там, се насочи към моя пюпитър:
— Отец Агустин, трябва да видите това! Трябва да го прочетете незабавно!
Никога не бях виждал брат Джовани така възбуден. Младият монах размаха писмото пред очите ми и прошепна силно развълнуван:
— Невероятно е, отче. Не-ве-ро-ят-но.
— Кое е невероятно, братко?
Гоцоли си пое въздух:
— Писмото. Това писмо… Прокобника… Отец Ториани ви моли да го прочетете незабавно.
— Отецът?
Благочестивият Джоакино Ториани, трийсет и пети приемник на свети Доминик де Гусман на земята и глава на нашия орден, никога не бе вземал насериозно тези анонимни писма. Беше ги отхвърлял с безразличие, а понякога дори ме мъмреше, че си губя времето с тях. Защо тъй внезапно бе променил отношението си? Защо ми пращаше това писмо с настояването да го прегледам незабавно?
— Прокобника… — Гоцоли преглътна.
— Да?
— Прокобника е открил в какво се състои планът.
— Планът ли?
Брат Джовани продължаваше да държи писмото и да трепери от вълнение. Писмото, свитък от три страници със счупен червен восъчен печат, падна леко на бюрото ми.
— Планът на Мавъра — прошепна моят секретар и сякаш голям товар се смъкна от гърба му. — Не разбирате ли, брат Агустин? Откритието е какво всъщност той смята да направи в „Санта Мария деле Грацие“. Иска да направи магия!