— Магия ли? — не можах да се съвзема от изненадата.
— Прочетете го!
Зачетох съсредоточено писмото още там. Нямаше никакво съмнение, че бе написано от същия човек, пратил предишните: обръщенията и почеркът издаваха автора му.
— Прочетете го, братко! — повтори той.
Скоро разбрах защо настояваше толкова. Прокобника правеше ново разкритие, което никой не бе очаквал. Връщаше се почти шейсет години назад, към времето на папа Евгений IV, когато патриархът на Флоренция, Козимо де Медичи, наречен Старши, решил да финансира един събор, който можел да промени завинаги пътя на християнството. Беше стара история. Изглежда, Козимо бе свикал една неуспешна среща между различни дипломатически делегации, продължила няколко години, с което искал да постигне обединението на Източната и Римската църква. По онова време турците заплашвали да разпрострат влиянието си над Средиземноморието и трябвало да бъдат спрени на всяка цена. На стария банкер му хрумнала странната идея да обедини всички християни в едно, за да окажат съпротива на общия враг със силата на вярата. Но планът му се провалил.
Или може би не.
Това, което Прокобника разкриваше в писмото си, бе съществуването на таен замисъл, който съборът прикривал. Някаква задкулисна цел, чиито последствия се усещали в Милано дори днес, шест десетилетия по-късно. Според него освен за политически дискусии тогава Козимо де Медичи използвал голяма част от времето си да води преговори с делегациите, дошли от Гърция и Константинопол, за да осигури закупуването на древни книги, оптически уреди и дори ръкописи на Платон и Аристотел, смятани за изгубени. Заръчал всички те, без изключение, да бъдат преведени и от тях научил смайващи неща. Така открил, че в Атина вярвали в безсмъртието на душата и знаели, че причината за всичко, което става на тази земя, е в небесата. Но трябва да е ясно: атиняните вярвали не в Бога, а във влиянието на небесните тела. Тоест според онези писания звездите влияели на материята с някаква „духовна топлина“, подобна на онази, която свързва тялото и душата у човешките същества. Аристотел бил научил това от хрониките на Златния век и Козимо бил запленен от неговите уроци.
Според Прокобника старият банкер основал Академията по примера на древните, за да запознае хората на изкуството с тези тайни. От книгите се убедил, че създаването на една творба на изкуството е точна наука. Замислена в съответствие с някои важни ключови комбинации, тя би отразила космическите сили и би могла да се използва за закрилата или гибелта на този, който я притежава4.
— Е, какво? Вече разбирате ли, отец Агустин? — Въпросът на Гоцоли ме извади от вцепенението. — Прокобника казва, че изкуството може да се използва като оръжие!
Наистина. В следващия пасаж се говореше за силата на геометрията. Числата, хармонията и звукът бяха елементи, които можеха да се използват в едно произведение на изкуството, за да излъчва то благоприятни вибрации. Питагор, един от защитниците на Златния век, очаровал Козимо де Медичи, казвал, че „единствените богове, чието съществуване може да бъде доказано, са числата“. Прокобника проклинаше всичките.
— Оръжие — рекох през зъби. — Оръжие, което Мавъра иска да скрие в „Санта Мария деле Грацие“.
— Точно така! — отвърна гордо Гоцоли. — Точно това казва. Не е ли невероятно?
Започвах да разбирам внезапния интерес на отец Ториани. Преди години любимият ни водач бе осъдил творбите на художника Сандро Ботичели заради подобно подозрение. Обвини го, че търси вдъхновение от езическите култове, за да илюстрира църковните дела, въпреки че в разобличението му се криеше и нещо друго. Благодарение на информаторите на Витания Ториани узна, че във Вила ди Кастело на фамилията Медичи Ботичели нарисуван настъпването на пролетта, използвайки някаква „магьосническа“ техника. Танцуващите нимфи в картината били разположени като частите на огромен талисман. По-късно Ториани научи, че Лоренцо ди Пиерфранческо, покровителят на Ботичели, го помолил да му направи амулет против остаряване. Картината изпълнявала ролята на желания магически лек. Всъщност тя съдържала цял трактат срещу хода на времето, включващ божествата на Олимп, които танцували срещу настъпващия Кронос. И подобна творба трябвало да мине за религиозна, като я предложили за украса на един флорентински параклис!
Нашият водач съзрял навреме коварния замисъл. Ключа към него видял у една от нимфите в Пролет, Клорис, нарисувана с излизащо от устата й виещо се клонче. Това бил недвусмисленият символ на „зеления език“ на алхимиците, на тези търсачи на вечната младост, обладани от скверни идеи, които Светата инквизиция преследваше навсякъде, където се пръкваха. И въпреки че във Витания не успяхме да дешифрираме мистериозния език, самото съмнение бе достатъчно картината да не се появи в никоя църква.
4
Преди Козимо Старши с тези тайни били запознати строителите на готическите катедрали, които получили сведенията от Изтока много преди те да бъдат пренесени във Флоренция. В друг мой роман, Катедралните порти, обяснявам как е станало това преливане на древна мъдрост. — Б.а.