— Че вашите Дванайсетима не са истинските портрети на апостолите, както биха ги нарисували брат Филипо Липи или Кривели, че представляват дванайсетте съзвездия от зодиака, че в жестовете на ръцете им сте скрили нотите на една от вашите партитури за херцога… Какво ли не говорят, маестро.
— А ти?
— Аз ли?
— Да, да, ти — лицето на Леонардо светна отново в хитра усмивка. — След като си бил така близо до мен и всеки ден си работил в тази великолепна зала, какво мислиш?
Марко вдигна поглед към стената, по която тосканецът правеше тук-там ретуш с четка с много фини косми. Върху северната стена бе нарисувана най-невероятната Тайна вечеря, която Марко бе виждал някога. С Исус, телом и духом, застанал точно в центъра на композицията. Беше разтворил ръце с тъжен поглед и сякаш наблюдаваше скришом реакциите на учениците си, след като току-що им бе разкрил истината. До него седеше Йоан, любимецът, заслушан в онова, което му шепнеше Петър. И ако човек изостреше сетивата си, можеше да види едва ли не как устните му потрепват. Бяха така истински!
Но Йоан не се беше облегнал на гърдите на учителя, както се казваше в евангелието. Дори не личеше изобщо да го е правил. От другата страна на Христос стоеше прав Филип, гигантът, сочейки с ръце гърдите си. И сякаш питаше Месията: „Аз ли съм предателят, Господи?“. Или Големият Яков, изпъчил гърди като телохранител, вричащ се във вечна вярност. „Никой не ще ти стори зло, докато аз съм наблизо“, перчеше се той.
— Е, Марко? Още не си казал нищо.
— Не знам, маестро… — запъна се той. — В тази ваша творба има нещо, което ме обърква. Толкова е, толкова…
— Толкова…?
— Толкова близка, човешка, че нямам думи.
— Добре! — похвали го Леонардо, бършейки ръце в престилката си. — Виждаш ли? Без да искаш, вече си по-близо до моята тайна.
— Не ви разбирам, маестро.
— И може би никога няма да успееш — усмихна се той. — Но чуй какво ще ти кажа: всяко нещо в природата си има своята тайна. Птиците крият от нас тайната на своя полет, водата е скътала дълбоко загадката за невероятната си сила… И ако успеем да превърнем живописта в отражение на тази природа, няма ли да е редно да вложим в нея същата тази огромна способност да съхранява информация? Винаги, когато се възхищаваш на една картина, помни, че навлизаш в дълбините на най-висшето изкуство. Не оставай никога на повърхността й: трябва да проникнеш в сцената, да се раздвижиш сред елементите й, да откриеш нови гледни точки, да усетиш какво е скрито в нея… и така ще стигнеш до истинското й значение. Но те предупреждавам: за това се иска смелост. Много често онова, което виждаме в един стенопис, е съвсем различно от всичко, което сме очаквали. Това ще ти кажа.
6.
Брат Джовани изпълни, без да се мае, и втората част от задачата, която му бе възложил главата на ордена.
Подир нашия разговор и след като ми показа последното писмо на Прокобника, на смрачаване той тръгна от Витания за седалището на ордена. Ториани му бе заръчал да отиде и да му разкаже как съм реагирал. По-точно искаше да знае какво е мнението ми относно мълвата за големите отклонения от канона във вътрешната декорация на „Санта Мария деле Грацие“. Моят помощник сигурно му е предал точно и ясно посланието ми: ако най-сетне са обърнали внимание на старите ми страхове и са свързали с тях разкритията на Прокобника като правдоподобни, то той трябваше да бъде открит в Милано, за да разберем лично от него какъв е обхватът на тайните планове, които херцогът има за този манастир.
— И най-вече — настоях пред Джовани — трябва да проучим творбите на Леонардо да Винчи. Във Витания вече имаме доказателства за склонността му да прикрива еретически идеи в привидно религиозни картини. Леонардо е работил много години във Флоренция, поддържал е връзка с потомците на Козимо Старши и от всички артисти, които работят в „Санта Мария“, е най-склонен да прегърне идеите на Мавъра.
Гоцоли трябваше да добави в доклада си за отец Ториани и другото ми голямо притеснение: подчертах колко е важно да се започне разследване за смъртта на дона Беатриче. Това толкова точно предсказание на Прокобника подсказваше съществуването на някакъв зловещ окултен план, вдъхновен може би от херцог Лудовико или от коварните му съветници, за внедряването на еретическа република в сърцето на Италия. Въпреки че нямаше много смисъл в това, херцогът да поръча убийството на съпругата си и на нероденото си дете, все пак начинът на мислене на посветените в окултните науки често следваше неведоми пътища. Неведнъж бях чувал, че преди да се предприеме едно велико дело, трябвало да се принесе в жертва някоя знатна личност. Древните, тези варвари на Златния век, го правели често.