Предполагам, че моята категоричност е окуражила Ториани.
Главата на ордена уведоми брат Гоцоли за намеренията си и на другата сутрин въпреки снега, който още се сипеше над Рим, напусна владенията си в манастира „Санта Мария сопра Минерва“, решен да стигне до корена на проблема.
Без да обръща внимание на затрупаните със сняг улици на Вечния град, Ториани се изкачи до седалището на Витания на муле и пожела да се срещне с мен възможно най-бързо. И досега не знам как точно му бе предал идеите ми брат Гоцоли, но очевидно го беше впечатлил. Никога не бях виждал нашия водач такъв: под сивите му, сякаш угаснали очи висяха две тежки морави торбички; гърбът му като че се бе изкорубил под тежестта на страшната отговорност, която носеше, похабила бавно веселия му нрав и сломила раменете му, които на моменти също отмаляваха. Ториани, мой наставник, покровител и стар приятел, носеше в края на живота си следите на разочарованието, белязали лицето му. И все пак очите му издаваха някаква припряност:
— Ще приемете ли един клет, подгизнал и болен раб Божи? — рече, още щом ме зърна на входа на Витания.
Ще излъжа, ако заявя, че не съм се изненадал, виждайки го толкова рано. Беше се изкачил до главната ни квартира сам, без придружители, метнал одеяло върху одеждите си, но по сандали, увити в заешки кожи. Щом главата на ордена „Свети Доминик“ напускаше така внезапно обителта на братството и енорията си и прекосяваше града в това лошо време, за да се срещне с отговорника на службата за информация, положението сигурно беше тежко. И макар по мрачното му лице да личеше, че иска да говорим възможно no-скоро, не посмях да го питам нищо. Изчаках да свали кожите и да изпие чашата топло вино, която му предложихме. Качихме се в малкия му кабинет — тъмно и отрупано със сандъци и ръкописи помещение, от което се виждаше цял Рим — и още щом вратата зад нас хлопна, отец Ториани потвърди страховете ми:
— Разбира се, че съм дошъл заради тия проклети писма! — възнегодува той, повдигайки белите си вежди. — И ме питате кого смятам за техен автор? Точно вие ли, отец Леире?
Ториани си пое дълбоко дъх. Мъчеше се да стопли болнавото си тяло, докато виното постепенно започваше да му действа. Навън снегът се сипеше над долината.
— Имам чувството — продължи той, — че нашият човек трябва да е от обкръжението на херцога, а ако не, то е някой от братята в новия манастир „Санта Мария деле Грацие“. Това е човек, който познава добре начина ни на живот и знае на кого праща писмата си. И все пак…
— Все пак?
— Вижте, отец Леире: откакто прочетох писмото, с чието съдържание се запознахте вчера, почти не съм мигнал. Там, навън, има някой, който ни предупреждава за тежко посегателство срещу Църквата. Проблемът е много сериозен, още повече, ако нашият информатор, както се опасявам, е от общността в „Санта Мария“…
— Нима смятате, че Прокобника е доминиканец, отче?
— Почти сигурен съм. Някой отвътре, който е свидетел на настъплението на Мавъра и не смее да го разкрие от страх да не бъде преследван.
— И предполагам, вече сте проучили тези монаси, търсейки въпросния човек, или греша?
Ториани се усмихна доволно.
— Всичките. Без изключение. И повечето произхождат от добри ломбардски фамилии. Това са верни на Мавъра и на Църквата монаси, хора, които не се занимават с фантазии и съзаклятия. С една дума, добри доминиканци. Не мога да си представя кой от тях може да е Прокобника.
— Ако е някой от тях.
— Разбира се.
— Позволете да ви напомня, отче Ториани, че Ломбардия винаги е била земя на еретици…
Свивайки се зиморничаво, главата на ордена сподави една кихавица, преди да отговори:
— Това беше отдавна, отче. Много отдавна. След повече от двеста години няма и следа от катарската ерес в областта. Вярно е, че ония проклетници, които станаха причина любимият ни свети Доминик да създаде Светата инквизиция, намериха убежище там след Албигойския кръстоносен поход5, но всички измряха, без да успеят да заразят никого с идеите си.
— И все пак не може да се отрече, че тяхната ерес е стигнала до гражданите на Милано. Как иначе ще са така отворени за еретичните идеи? И как херцогът ще приеме тази скверна вяра, ако сам не е расъл в благоприятна среда? И по каква причина — продължих аз, — един верен на Рим доминиканец ще се крие зад анонимни послания, ако самият той не изповядва ереста, за която сега пише доноси?
— Врели-некипели, отче Леире! Прокобника не е катар. По-скоро обратното: тревожи се за опазването на правата вяра по-ревностно от самия главен инквизитор на Каркасон.
5
През 1208 г. папа Инокентий III заповядва да се изкорени катарската ерес, създавайки войска, която да унищожи еретиците във френски Лангедок. Макар да е прието, че през 1244 г. при крепостта Монсегюр са унищожени и последните еретици, много историци считат, че цели фамилии „добри хора“ намират убежище в Ломбардия, близо до днешен Милано, където, защитени от репресиите на Рим, запазват своята вяра. — Б.а.