Озадачен, отстъпих няколко крачки, за да видя какво става горе. Брат Бенедето, застинал като статуя от сол, бе извърнал лице назад, с поглед, зареян някъде в края на гората; беше пуснал въжето. Не можах да видя Мауро. Успях да забележа само, че прошарената брада на едноокия потрепваше леко. Бе затаил дъх като някой от ония мистици, втренчени неподвижно в небесните си видения. Не премигаше и сякаш изобщо не можеше да помръдне. Тутакси разбрах: едноокият се беше вцепенил, поразен от нещо, и изглежда, искаше да ми го посочи с брадичка, повдигайки я конвулсивно и неравномерно, сякаш удряше с нос по въздуха. Затова, когато заобиколих и погледнах натам, където сочеше, едва не паднах по гръб от изненада. Не преувеличавам.
Точно в началото на гората, на двайсетина метра от мястото, където се намирахме, група от петнайсетина души с качулки ни наблюдаваше безмълвно. Никой не ги бе забелязал дотогава. Бяха облечени в черно от главата до петите, с ръце, пъхнати в ръкавите си, и изглежда, стояха там от доста време и наблюдаваха поляната Санто Стефано. Не изглеждаха враждебно настроени — всъщност не носеха нито оръжие, нито тояги, нищо, с което да могат да ни нападнат, — но трябва да призная, че присъствието им никак не ни успокои: гледаха ни изпод качулките, без да продумат или да понечат да се приближат към нас. Откъде бяха изникнали? Доколкото знаехме, наоколо нямаше манастир или отшелнически килии, а не беше и религиозен празник, който да обясни появата на тези монаси насред полето.
Тогава? Какво искаха? Нима бяха дошли да присъстват на изгарянето на нашите еретици?
Мауро Сфорца слезе пръв от кладата и се отправи към качулатите мъже с разперени ръце, но жестът му бе посрещнат с пълно безразличие. Никой от тях не трепна.
— Боже Господи — успя да възкликне най-сетне едноокият. Че това са преоблечените!
— Преоблечените ли?
— Ами не виждате ли, отец Леире? — измърмори той изумен и ядосан. — Нали ви казах. Целите са в черни дрехи, без връв и украшения, също като катарите, които се стремят към съвършенство.
— Катари?
— Не са въоръжени — добави той. — Вярата им го забранява.
Мауро, който бе чул това, направи още една крачка към непознатите.
— Вървете, братко — насърчи го едноокият. — Нищо няма да ви стане, ако ги докоснете. Те и пиле не могат да заколят, камо ли да посмеят да ни сторят нещо.
— Laudetur lesus Christus. Тук са заради мъртъвците си! — подскочи Джорджо, който се беше вкопчил в дрехите ми и се затресе от страх още щом разбра какво става. — Искат да им ги предадем!
— И това ви ужасява? Не чухте ли брат Бенедето? — прошепнах му аз, мъчейки се да го успокоя. — Тези хора не могат да използват сила срещу нас.
Така и не разбрах дали брат Джорджо отвърна нещо, защото точно когато трябваше да го направи, натрапниците запяха прочувствено Отче наш и цялата поляна се разтресе. Мъжките им гласове изпълниха въздуха и ние занемяхме. Значи Джорджо грешеше. „Чистите“ не бяха дошли за телата на своите братя. Никога не биха направили подобно нещо. Те ненавиждаха телата. Смятаха ги за затвор за душата, за дяволско препятствие, което ги отдалечава от чистия дух. Щом бяха дошли дотук, рискувайки да бъдат задържани и отведени в затвора, значи бяха решили да се помолят за душите на мъртвите.
— Проклети да сте всичките! — пустоса ги брат Бенедето, размахал ръце от върха на кладата. — Проклети во веки веков!
Реакцията на едноокия изненада всички ни. Брат Джорджо и брат Мауро гледаха слисани как той скача на земята и се втурва към качулатите, сякаш бе полудял. Беше пламнал от гняв, с напрегнато до пръсване лице и издути по врата вени. Бенедето налетя с все сила на първия качулат мъж, изпречил се на пътя му. Мъжът падна ничком на земята. И едноокият, побеснял, се свлече на колене върху него, стискайки някакъв нож, който бе извадил незнайно откъде.
— Трябваше да сте мъртви! Всичките! Нямате право да бъдете тук! — викна той.
Преди да успеем да го спрем, нашият брат вече бе забил ножа до дръжката в гърба на преоблечения. Болезнен вик разтърси поляната.
— Вървете в ада! — изрева той.
Онова, което стана после, все още не ми е много ясно.
Качулатите мъже се спогледаха и се нахвърлиха на Бенедето. Издърпаха го насила и го изправиха до един бор. Единственото око на секретаря, който продължаваше да сипе проклятия срещу нападателите си, беше кръвясало от бяс.
За другите си спомням още по-малко. Осемдесетгодишният Джорджо хукна към града. Изобщо не предполагах, че може да е толкова чевръст. Но когато един от нападателите нахлузи чувал на главата ми и го пристегна около врата ми с каиш, изгубих от поглед Мауро. Сигурно имаше нещо в този чувал, защото след малко усетих, че бавно губя съзнание. След миг престанах да чувам стоновете на ранения мъж и крайниците ми някак странно и неудържимо започнаха да олекват.