— С моите братя се колебахме доста, преди да предприемем това — обясни ми Марио, сядайки до мен на земята. — Знам, че вие, отче, сте инквизитор и че вашият орден преследва повече от двеста години семействата, които, като нас, общуват по друг начин с Бога.
— Но…
— Но като ви видях вчера на поляната Санто Стефано, разбрах, че сте знак, изпратен ми от Господ. Появихте се там точно когато вече знаех отговорите, които се бях заклел да ви дам. Помните ли? Нима това не е чудо? Убедих нашия съвършен да ви докараме тук, за да изплатя дълга си към вас.
— Нямаш такъв дълг.
— Имам, отче. Само Господ знае защо нашите пътища трябваше да се пресекат. Може и да не е, за да ви помогна да решите въпросите си, а за да се изправим заедно срещу общия враг.
Това твърдение ме обърка.
— Какво говориш?
— Спомняте ли си гатанката, която ми поверихте в деня, когато ме пуснахте на свобода?
Кимнах. Oculos ejus dinumera продължаваше да бъде изпитание за моята интелигентност. Вече почти бях забравил, че Форцета също го знаеше.
— След като се разделих с вас, се скрих в ателието на Леонардо. Знаех, че домът му е единственото място в Милано, където мога да се приютя, както и стана. И разбира се, говорих с маестрото. Споменах му за срещата си с вас, казах му колко сте великодушен и го помолих да ми помогне. Исках не само да ме защити от гнева на сеньор Хакаранда, но и да ви се отблагодаря, че направихте толкова много за мен, като ме освободихте от неговия затвор.
— Но вече не беше ученик на маестрото… нали?
— Да. Макар че всъщност си оставам завинаги такъв. Леонардо се отнася с учениците си като със свои деца и въпреки че някои от нас не са на необходимата висота, за да продължат да се занимават с живопис, той продължава все така да ни обича. В крайна сметка уроците му надхвърлят границите на художническия занаят.
— Разбирам. Значи си потърсил убежище под крилото на синьор Леонардо. И какво ти каза той?
— Дадох му вашата гатанка. Казах му, че в нея е скрито името на човек, когото търсите, и маестрото я реши за мен.
Каква ирония. Леонардо бе дешифрирал подписа на човека, който пращаше писма до Витания, за да го погуби? Обзет от любопитство, се помъчих да преодолея световъртежа си и взех ръцете на Марио в своите, за да придам повече тежест на въпроса си:
— И кажи, успя ли?
— Разбира се, отче. Дори мога да ви кажа кое е скритото име. И тогава Марио сложи картата с папесата на земята, точно между краката ни.
— Маестрото се изненада, когато го попитах за вашата тайна — продължи той. — Всъщност ми каза, че я знаел много добре. Един монах от „Санта Мария“ му я занесъл преди време и още тогава разрешил загадката, за да му помогне.
— Брат Алесандро!
Споменът за стиха Oculos ejus dinumera, написан на гърба на същата карта като онази, открита до трупа на библиотекаря, ме накара да се стресна. Изведнъж всичко ми стана ясно: разбирайки, че е разкрит, Прокобника убива брат Алесандро и после замисля плана за злепоставянето на Леонардо. Сигурно не му е било трудно да убие един скромен монах, но съвсем друго е да ликвидира любимия дворцов художник. И затова решава да го обвини в ерес.
Преди въображението ми да се развихри, Марио продължи.
— Да, отче. Брат Алесандро. Спомням си много добре думите на маестрото: че двете загадки, картата и стиховете, са тясно свързани. Вашите стихове бяха неразбираеми без картата с папесата, а без нея беше невъзможно да се намери ключът към името, което търсехте. Те са като двете страни на една и съща монета. Помолих Марио да ми обясни по-добре. Тогава младежът взе парчето хартия с латинската фраза, което му бях дал в Милано, и го сложи до картата таро от играта на Висконти-Сфорца. И онези проклети седем реда се появиха отново пред мен:
— Всъщност това е проста гатанка на три нива — рече той. — На първо ниво се търси картата, която ще ви помогне да решите загадката. „Преброй очите, без да гледаш лицето.“ Смисълът е много прост. Ако се вгледате добре, в тази карта има само едно око извън лицето на жената.
— Око ли? Къде?
Марио, изглежда, се забавляваше.
— На колана, отче. Не виждате ли? Това е дупката на възела, през която минава връвта, пристягаща кръста на жената. Става въпрос за една много ловко използвана метафора.