Абатът благодари на Леонардо за добрата му воля, кимайки, без да забележи иронията, скрита в думите му. Беше сигурен, че свети Тома носи всички характерни черти на един подмладен брат Бенедето. Тосканецът си бе направил труда да го нарисува дори в профил, за да скрие недъга му. Но също толкова вярно беше и че от известно време Бенедето и маестрото не се разбираха много.
С благословията на Бандело Леонардо събра набързо четките си, затвори стъклениците с последните забъркани бои и с лека стъпка се отправи към лечебницата. Пътьом към тях се присъедини и брат Никола, който вече бе взел вързопчето със съдинката със светена вода, стъкленицата с миро и сребърното топче за поръсване.
Брат Бенедето лежеше в една от малкото самостоятелни стаи на втория етаж в лечебницата сам и голямо ленено платно се спускаше от тавана над леглото му. Като стигнаха до вратата, маестрото помоли монасите да го почакат в градината. Обясни им, че при първата фаза от лечението трябва да остане насаме с болния и че малцина били хората като него, които са защитени от смъртоносната зараза на туберкулозата.
Когато остана сам до леглото на едноокия, Леонардо дръпна завесата, която го скриваше, и огледа стария мърморко. „Защо още не съм измислил някоя машина, която да ме отърве от враговете ми?“, помисли си. Като събра смелост, гигантът Да Винчи го разтърси, за да го събуди.
— Вие?
Брат Бенедето се надигна от изненада.
— Но какво, по дяволите, правите тук?
Леонардо наблюдаваше смъртника с любопитство. Изглеждаше още по-зле, отколкото очакваше. Синкавите сенки по страните му не предвещаваха нищо добро.
— Казаха ми, че са ви нападнали на хълма, братко. Наистина съжалявам.
— Не се правете на фарисей, синьор Леонардо! — Бенедето се изкашля. — И вие като мен знаете много добре какво се случи.
— Щом така смятате…
— Бяха вашите братя от Конкорецо, нали? Тия копелета, дето отричат Бога и отхвърлят божествената природа на Сина Человечески… Махайте се оттук! Оставете ме да умра спокойно!
— Дойдох да говоря с вас още щом разбрах, че не сте добре, Бенедето. Мисля, че избързвате с присъдата си. Винаги сте го правили. Хората, за които говорите, не отричат Бога. Те са праведни християни, защото почитат Спасителя така, както са го правили първите апостоли.
— Стига! Не искам да ви слушам! Не ми говорете за това! Вървете си!
Едноокият бе почервенял от гняв.
— Ако помислите малко, отче, като са пощадили живота ви, тези „копелета“ са проявили безкрайна милост към вас. И особено след като знаят, че сте убили хладнокръвно няколко от техните братя.
В миг гневът на монаха премина в изумление.
— Как се осмелявате, Леонардо?
— Защото знам в какво сте се превърнали. И знам също, че сте направили всичко възможно да ме прогоните от това място и да погребете вярата на всички тези хора. Първо убихте брат Алесандро. После пронизахте сърцето на брат Джулио. С вашите истории объркахте братята, които бяха тръгнали по пътя на чистата вяра…
— На ереста, по-точно — Бенедето облещи единственото си око като луна.
— И пращахте апокалиптични анонимни писма в Рим с подпис Прокобника, само и само да предизвикате тайно разследване срещу мен, а вие да останете в сянка. Не е ли така?
— Проклет да сте, Леонардо! — от гърдите на монаха отново се надигна предсмъртен хрип. — Проклет завинаги!
Невъзмутим, художникът отвърза от колана си торбичката от бяло платно, с която не се разделяше никога, и я остави на леглото. Изглеждаше по-пълна от обикновено. Маестрото я развърза, сякаш свещенодействаше, и извади една малка книга със сини корици, която остави върху постелята.
— Познахте ли я? — усмихна се хитро. — Въпреки че ме проклинате, отче, аз дойдох да ви простя. И да ви предложа спасение. Всички сме Божии души и го заслужаваме.
Щом едноокият видя книгата на две педи от себе си, зеницата му се разшири от възбуда.
— Това търсехте, нали?
— „Inte…rrogatio Jolmn… uis“ — прочете Бенедето заглавието, гравирано на гръбчето на книгата. — Последното завещание на Йоан! Книгата с отговорите, които Господ дава на любимия си ученик по време на Тайната вечеря в небесното царство.
— Тайната вечеря, така е. Това е книгата, която реших да отворя за света.
Бенедето протегна слабата си ръка и докосна корицата.
— Ако го направите, ще затриете християнството — рече той и затаи дълбоко дъх. — Тази книга е прокълната. Никой на този свят не трябва да я чете… А на другия, до Всевишния, никой няма нужда от нея. Изгорете я!