— И все пак по едно време искахте да я притежавате.
— Да, така е — изръмжа той. — Но разбрах колко тщеславно и грешно е това. Затуй се отказах от вашето начинание. Затова престанах да работя за вас. Напълнихте ми главата с бръмбари, като на братята Алесандро и Джиберто, но аз разбрах навреме какво целите… — Бенедето отвори уста в предсмъртен хрип — … и успях да избягам от вас.
Съвсем блед, едноокият сложи ръка на гърдите си, преди да продължи с дрезгав глас:
— Знам какво искате, Леонардо. Дойдохте в католическо Милано, изпълнен с чудати помисли… Вашите приятели Ботичели, Рафаело и Фичино ви напълниха главата с глупави идеи за Бога. И сега искате да покажете на хората как да се свързват с Него сами, без посредници и без Църква.
— Както е правил Йоан.
— Ако народът повярва в тази книга, ако разбере, че Йоан е говорил с Господ в Царството небесно и се е върнал оттам, за да я напише, кой ще има нужда от пълномощниците на Петър?
— Виждам, че сте разбрали.
— И знам, че Мавъра ви е подкрепял през цялото време… закашля се, — защото смята, че ако силата на Рим отслабне, ще стане по-могъщ. С вашата картина искате да промените вярата на добрите християни. Вие сте дявол. Рожба на Луцифер.
Маестрото се усмихна. Този монах на смъртно легло едва ли можеше да си представи колко добре е подготвил плана си: от няколко месеца Леонардо позволяваше на художници от Франция и Италия да гледат Тайната вечеря и да я копират. Възхитени от техниката му и от невероятното разположение на фигурите, майстори като Андреа Соларио, Джампиетрино, Бонсиньори, Буганца и много други бяха размножили вече картината му и я разпространяваха из половин Европа. А и техниката му на рисуване ad secco, (на сухо) доста оспорвана и нетрайна, превръщаше този проект за копиране на картината в спешна задача. Прекрасната Тайна вечеря бе обречена на изчезване по изричното желание на маестрото и само едно постоянно, старателно и планирано усилие за възпроизвеждането и разпространението й щеше да спаси истинския проект… И така тайната й щеше да се разнесе както на никоя друга творба в историята на изкуството. Леонардо не му отговори. Защо да го прави? Ръцете му миришеха още на лак и на разтворител за четките, с които ретушира лицето на Йоан — човека, написал евангелието, сега разтворено върху леглото на едноокия. Същата книга, която бе нарисувана затворена в ръцете на папесата от тестето карти на Висконти-Сфорца, херцози на Милано, и която лежеше в скута на Санта Мария дел Фиоре, изобразена точно над входа на катедралата във Флоренция. С една дума, онази недостъпна книга, която сега Леонардо искаше да разкрие на света. Без да продума, той взе книгата и я отвори на първата страница. Помоли Бенедето да си спомни сцената от Вечерята, изобразена в столовата, и да се помъчи да проумее плана му. После вдигна книгата към очите си и зачете тържествено:
„Аз, Йоан, който съм ваш брат и също страдам, за да отида в царството небесно, докато бях положил глава на гърдите на нашия Господ, Исус Христос, му рекох: «Гоподи, кой ще те предаде?». А той ми отвърна: «Онзи, който ще протегне ръка заедно с мен към чинията». Тогава Сатаната влезе в него и той търсеше вече начин да ме предаде“. Бенедето се стресна:
— Това сте нарисували в Тайната вечеря … Боже, Господи!
Леонардо кимна.
— Проклета змия! — Бенедето се закашля.
— Не се заблуждавайте, отче. Моят стенопис е много повече от пресъздаване на сцената от евангелието. Йоан задава девет въпроса на Господ. Два са за Сатаната, три за произхода на материята и духа, още три за Кръщението на Йоан и последният — за знаците, които ще се появят преди завръщането на Христос. Въпроси за светлината и мрака, за доброто и злото, за противоположните полюси, които движат света…
— И всичко това е скрито в едно заклинание; знам го.
— Знаете ли го?
Изненада озари лицето на маестрото. Умът на този старец, който не искаше да умира, беше още буден.
— Да… — задъха се той: — Mut-nem-a-los-noc… В Рим също го знаят. Аз им го пратих. Скоро, Леонардо, ще се нахвърлят върху вас и ще разрушат онова, което сте градили така търпеливо. Когато дойде този ден, маестро, ще умра доволен.
45.
Дванайсет дни по-късно, Милано, 22 февруари 1497 година.
— Mut-nem-a-los-noc…
За пръв път чух тази странна фраза в деня на Папския престол — (22 февруари). Бяха минали почти две седмици, откакто брат Бенедето бе предал Богу дух в лечебницата на „Санта Мария“ при един от ужасните си пристъпи на кашлица. Господ го наказа за гордостта му. Прокобника не успя да види как Рим стоварва гнева си върху маестро Леонардо и разрушава проекта му. Силите му бързо се изчерпиха. Лекарите, които се грижеха за него и денем, и нощем, се предадоха, когато старецът изгуби гласа си и гнойни рани покриха цялото му тяло.