Робърт Сампсън
Тайни престъпления
Вятърът сега духаше по-силно. Той блъскаше назад сивата лодка и разкъсваше дебелата метър мъгла, която покриваше повърхността на Реката като скреж върху някакъв тъмен сладкиш.
Пинкертън се сви още по-надолу в лодката. Той възмутено се взря в нощното небе на Речния свят. То блестеше над него, изобилстващо със звезди, осеяни с ярко ябълково-зелени, алени, топазени и студено-сини светлини.
Мрачно си мислеше, че дори и нощта на този проклет свят е сбъркана. Тя бе светла, твърде светла, небето твърде ярко. Сега той се намираше срещу територията на Ню Рим, място на шпиониращи очи. Охранявано. Опасна територия за сам човек, който пристига след залеза.
Той хвърли бърз поглед през рамо към западния бряг. На това разстояние от брега, тази чест от тялото му, видима над мъглата щеше да изглежда като плаващ дънер. За още няколко минути той нямаше да бъде забелязан. Но скоро трябваше да се представи. Скоро щеше да се покаже каменното пристанище, където можеше да му бъде позволено да акостира.
Отвъд това пристанище, простирайки се надолу по Реката, неизвестно докъде се простираха градините на Тиберий. Градини, запечатани и тайни, както го бяха предупредили датчаните, прелестни с подредената си, строга красота. И смъртоносни за неканения посетител.
По време на тази последна среща с Канут IV, близо стотина километра нагоре беше предупредил да не проявява интерес към градините. Заради собствената си безопасност, той трябваше да пристигне открито на пристанището с пляскащи весла, с видима лодка, давайки знак на укрилите се стражи.
Това бе единствения практичен начин да се стигне до Ню Рим. Да пристигнеш открито. Не че щяха да го оценяват по лице, без значение колко откровено изглеждаше то. Те предизвикваха и подозираха всекиго. Добра военна доктрина, но неудобна гражданска политика. Той нямаше да намери нито един, който да не беше подозрителен в Ню Рим на Тиберий, Юлий, Цезар, Аугуст.
Покрай лицето му лъхна студен въздух, изстудявайки челото му, където косата вече бе изчезнала. Като остави веслата за малко, той потрепери и уви по-плътно с шала широките си рамене.
Навярно половин километър по-напред той зърна мимолетна, бледа светлина отсреща на черния Речен бряг. След още няколко минути път, той можа да види каменния пристан, тъжно както му бяха разказали датчаните. На известно разстояние зад пристана клечаха бамбукови хижи, неразличими на смътната светлина. Не видя никакви стражи. Но те бяха там.
Той се изхрачи и хвана веслата. Лодката се извъртя под ъгъл, през течението в посока към тъмния бряг. Неясното туловище на един граалов камък се плъзна покрай него. Гърлото му се сви от вълнение, от същата извънмерна радост, която бе изпитал, когато пътуваше дегизиран из конфедерацията преди толкова много време, надушвайки бунтовнически тайни за генерал МакКлелън.
Най-накрая пристанът се издигна над него, бледнеещ на фона на черната вода. Той отпусна веслата. Малката лодка остърга камъка. Когато това стана, от нощта се материализираха три фигури. Оттам, където преди никой не стоеше. Те се запътиха към него. Небесната светлина очерта контурите на шлемовете им. Нищо друго освен Римски легионери. Кръгли щитове закриваха левите им ръце. Къси копия, прочутите римски пилуми бяха насочени, готови за бой.
Това беше, мислеше той, като да бъдеш нападнат от илюстрация в книга.
Пинкертън извика високо и уверено на есперанто, универсалния език на Реката:
— Добър вечер. Мога ли да остана тук за през нощта?
Стражите рязко спряха на тази част от пристана, която беше на земята. Един от тях се провикна нетърпеливо:
— Махай се оттук. Бързо! Бързо, човече!
Пинкертън завърза въжетата около коловете:
— Идвам.
Преднамерено премествайки се, той прехвърли торбата на пристана.
— В името на топките на Юпитер — изръмжа един от стражите, — измитайте се от тази лодка!
Той се затича към Пинкертън, с изнесено напред дясно рамо, като че ли да предотврати възможен удар. Силни пръсти сграбчиха ръката на Пинкертън. Той бе прехвърлен на пристана и повлечен към брега. Друг от стражите помете чантата на Пинкертън и огледа пристана. Напрегнатото му лице се взираше в замъглената вода.
Те се потопиха във водата и се придвижиха няколко ярда нагоре по тревистия склон. Като пусна ръката на Пинкертън, пазачът се извъртя за да проучи Реката. Дъхът излиташе от устата му. Той прокара ръка през лицето си.
— Драконова риба — обясни той. — Реката гъмжи от тях. Дължиш живота си на това, че се приближи към брега по това време на нощта. Те изпълзяват на брега за да те разкъсат.
— Риба-дракон! — Мислеше си Пинкертън. Той добре ги познаваше. Познанието го накара да изтръпне. Драконовите риби стигаха до невероятни размери и кръвожадност. Обикновено — не винаги — те търсеха отпадъци. Но също така нападаха. Преди около две седмици, той беше видял една да пръска пяна на слънчевата светлина, с огромната си уста бездънна като тунел и осеяна с мръсни бели зъби. Тази риба беше отнесла цялата предна част на една малка. лодка — и двамата, които седяха в нея.