— Не съм те подозирала в остроумие.
А на тези, които я заобикаляха, тя каза:
— Много е досадно, но държавните дела са неотложни. Трябва да говоря с този човек. Нали нямате нищо против? Изглежда, че става нещо интересно до водата.
Кадифената молба изпрати тълпата накрая на езерото. Там млади жени запалиха множество свещи, поставени на осем малки сала. Младите жени не бяха кой знае колко облечени.
Клеопатра докосна канапето до нейното.
— Можеш да седнеш тук. Значи Тиберий е получил съобщението ми. Аз току-що научих, че той е поискал незабавно да му бъдеш доведен. Дворът на Канут гъмжи от негови агенти. Ако не бях те представила като таен посланик, той щеше да те заколи като шпионин.
— Твоето известие го раздразни — каза Пинкертън.
— Той постоянно е раздразнен. А сега, господин посланик, каква услуга ще ми предложите за това, че ви предпазих от Тиберий?
Гневът дойде в него без предупреждение, като го накара да не се довери на гласа си. Той погледна намръщено към края на водата, където младите жени нагласяха някакви бамбукови приспособления и непрозрачни, матови, материали върху горящите свещи — фенери, разбра той. Розови, светлосини, златни и зелени овали, които светеха приятно на фона на черната вода.
— Ти ме изпрати на смърт — изръмжа той. — И очакваш да ти служа?
— Аз те изпратих. Аз те спасих. Ти живееш от моята милост.
Той каза:
— Един човек има приятели или врагове. Едното или другото. Някой ме лъже, мами, той е враг. Враг. Само това. Нищо друго освен това. Винаги това.
Младите жени се смееха докато газеха в езерото. Те плуваха леко, теглейки фенерите зад тях. На брега мъжете викаха окуражително.
— Контролирай гласа си — каза сдържано Клеопатра. — Думите се носят надалече в този езерен въздух. — Тя любопитно го изучаваше с притворени очи под оцветените дъги на веждите и. — Не се възмущавай, мой бедни детективе, толкова проницателен и толкова непреклонен. Нали знаеш, че всички съюзи са временни. Приеми ги, когато са ти предложени, когато ще ти бъде от полза да направиш това. Това е мъдростта за управляване на села или империи. Така ме е учил божественият Юлий.
Седейки като на тръни и пазейки разстояние между тях, той изръмжа:
— Аз живея по други норми.
Мъжете се смееха и подвикваха на плуващите жени. Двама или трима от тях се хвърлиха в езерото и зацамбуркаха към фенерите.
— Не се подигравам на твоите принципи. Но ти си далече от твоята Америка и нейните методи.
— Далече! Ние бяхме мъртви. Това е най-отдалеченото място, до което можеш да стигнеш.
— Тогава приеми, че ние сме живи. Защо или къде — това има малко значение.
Той не и отговори веднага, а седеше взирайки се намръщено в четвъртитите си ръце, един непредаващ се мъж, който се ровеше в омразни спомени. Въздухът тежеше от парфюма и.
Най-накрая той рече:
— Моята смърт беше отвратителна. Беше гангрена — гангрена на езика. Бях напълно парализиран тогава. Бях така в продължение на години. Боже Господи! Умираш така, можеш да го надушиш, да го опиташ. Дори упоен, дори когато спиш. Надушваш мириса на собственото си разлагане. Вонята е все още в устата ми.
Още мъже се хвърлиха в езерото за да преследват светлините. Неколцина мъже и жени подскачаха на брега и подвикваха окуражително на плувците.
Клеопатра каза:
— Смъртта веднъж беше смърт. Но вече не е, не и на това странно място. Знам това със сигурност — че когато умреш тук, ти отново се съживяваш на друго място надолу по реката. Тялото ти се връща без белег или драскотина, както и да си умрял.
— Съзнанието ти остава непроменено — каза той. — То помни всичко. Не му е позволено да забрави. Аз помня твърде много. Спомени за неуспехи, спомени за смърт, отвратителни спомени. Непоносими!
— В Древния Египет ние приемахме идеята за превъплъщението на душата от живот в живот, като тя се пречистваше през безкрайни цикли.
— Ние не сме в Древния Египет или Америка — каза той. — Ние сме в самия Ад.
Тя не му отговори. От езерото се понесе вик на женска наслада. Един земен фенер силно се разлюля. Най-после тя каза с натежал глас:
— Тази стая беше охранявана тази вечер. — Тиберий е предпазлив винаги — тя посочи към езерото. — Дори тук.
Той вече беше забелязал стражите, стоящи на пост през разстояние по бреговете. Наблюдавайки лицето и, Пинкертън каза:
— Стражите не бяха там за да защитят Тиберий от мен. Те бяха там за да го защитят от Марио. Считам, че той мисли, че на Марио вече не можеше да му се има доверие.
— И моите заключеният са такива — каза тя сериозно. Което му подсказа ,че нейното известие до Тиберий е имало за цел да отклони подозрението от Марио към него. Тя добави: