— Виждам Тиберий да се приближава. Имаш ли да ми кажеш още нещо?
Той се обърна яростно към нея.
— Извикай войниците си. Спаси се, ако можеш. Мисля, че ще ни избие всичките тази вечер.
— Войниците ми са обучени и верни. Взела съм някои мерки. А, Цезаре, най-накрая дойде. Колко очарователно изглеждат фенерите върху водата.
Тиберий надвисна над нея, а възпаленото му лице бе кисело. Едно тежко черно наметало го милваше от главата до петите.
— Тези млади глупаци ще загасят всички светлини, както се плацикат като побъркани.
Той вдигна една силна ръка за да помаха. На ръба на водата, един страж запали дълга факла и започна да я върти в ослепителни оранжеви полукръгове.
— Достатъчно. Достатъчно — извика Тиберий.
— Искаш да ни ослепиш ли? — Той се изтегна на близката кушетка. — Как могат да плуват? Въздухът е леден. Това наметало е твърде леко.
Факлоносецът угаси пламъка в езерото. Той бързо се отдръпна от водата, поглеждайки назад с изострено внимание. Докато гледаше тези напрегнати движения, Пинкертън усети как някакъв спомен проблясва в съзнанието му като призрачна светлина.
Клеопатра се обърна към Тиберий:
— Тъй като ме развесели с фенери, донесла съм ти няколко огнени играчки, за да те позабавлявам.
Тя вяло протегна ръка към три груби чувала, които стояха изправени на брега на езерото.
— Тези смърдяши гръцки измишльотини. Могат да се удушат с гадната си миризма.
— Тези са по-специални — му каза Клеопатра. — Те бяха специално приготвени в твоя чест.
Стражите на Реката, си спомни Пинкертън. Неистовото им бягство към брега, когато погледнаха назад към водата.
По тялото му преминаха тръпки. Изправяйки се на канапето, той хвърли бърз поглед през езерото.
Под тежкото небе, над езерото се стичаше мъгла от сивкава светлина.
Вълнички от плуващите набраздяваха повърхността.
Нищо друго.
— …толкова гнусни конюшни — казваше Тиберий, — че Херкулес ги заля с цяла Река. Знаеш историята. Тя съдържа дълбок смисъл. Божественият Август ревеше от ярост, когато майка ми, тази вещица Ливия, непрекъснато го караше да чете тези истории и да мисли над тях. Аз също ревях. Но тя не ми позволяваше да ги пренебрегна.
Откъм реката по повърхността на езерото се проточиха тънки линии. Пинкертън не можеше да ги види ясно. Той усети как сърцето му блъсна в гърдите.
Клеопатра весело каза:
— Ах, какъв морал, императоре мой, ти наложи да следваш твоята майка?
Още линии, набръчкващи повърхността на езерото. Линии, които бързо се удължаваха, мрежа от линии, които лъкатушеха към плаващите светлини, към шумните плувци.
Тиберий бе дал знак на своите хора да отворят водните врати между езерото и реката. И сега вътре се изсипваха драконови риби — нощните ловци.
— Моралът е очевиден. Когато трябва да чистиш, изчиствай из корен. Използвай това, което е необходимо, да свършиш тази работа и я свърши отведнъж, без слабост.
— Дали конюшня, или да направим аналог, цялата империя.
— Правилно — извика Тиберий, преобръщайки се за да я погледне в лицето. Той изглеждаше приятелски настроен и развеселен. — Измети мръсотията, врагове, проблеми, неяснотите с един единствен последен удар. Едно единствено голямо насилие не е толкова отвратително, колкото много малки такива.
До един златен фенер, един плувец, който лениво плуваше по гръб изведнъж изчезна във водовъртеж. Пинкертън излетя от канапето.
— Драконови риби? — изхърка той.
— А, да — каза удовлетворено Тиберий. — Изглеждат доста кръвожадни тази вечер.
Повърхността на езерото се разпени и разлюля осветените салове. Някои закрещя обезумяло. Водата се разпръсна като гладка чернилка, която се издигаше от повърхността и падаше с трясък надолу.
Падащата вода връхлетя върху плувците. Белите им ръце ръкомахаха във въздуха. Един розов фенер бе запратен нагоре и изчезна. Сега писъците се усилиха, заедно с тежкия плясък на водата, като че ли някакви масивни предмети се подмятаха във водата. Между клатушкащите се светлини се плъзгаха дълги тела, които проблясваха матово на звездната светлина. Те пореха водата и се извиваха. Те разкъсваха плувците.
Двама мъже, плувайки усилено, се втурнаха към брега. Единият изчезна във водна експлозия, като че ли една уста като пещера се затвори над него. Вторият мъж стигна до брега. Когато се измъкваше, насреща му се втурна един страж и го бутна с дръжката на копието си. Плувецът падна обратно в езерото, бе завлечен под водата, а бледите му крака ритаха на повърхността.
Клеопатра каза:
— Императоре мой, не мога да разбера римския апетит за публични убийства.