Пинкертън се втурна напред. Той сключи пръсти под брадата на Императора и изви назад главата му. За момент той погледна надолу към това окървавено лице, което се гърчеше в ужас.
После скърши врата на Тиберий.
По някое време пусна потрепващото в конвулсии тяло. — То лежеше тръпнещо и зловонно върху неподвижната бяла маса, която беше тялото на Клеопатра.
Пинкертън вкара малко въздух в сухата си уста и се насили да се изправи. И като че ли с това движение призова Дявола.
Краят на езерото експлодира. От водата се показа колосална маса, една кула от пробляскващо черно. По лицето му полетяха пръски.
Той имаше замъглената представа за една бяла уста, осеяна с остри зъби, която се отвори над него. Той се намери въртящ се, да крещи и рита през наводнения камък. Близо до него някакво дебело тяло тежко се удари във стените на вътрешния двор.
В слепотата на ужаса, той се отблъсна от него. Някакви ръце го хванаха. Той се преобърна като риташе ожесточено, сигурен, че насреща му се носи драконова риба. Тежестта на някакъв мъж притисна тялото му. Те се сборичкаха.
— Чакай — извика един глас. — Всичко е наред. Откри, че се взира в разкривеното лице на Марио.
— Клеопатра — въздъхна Пинкертън и се изправи на крака. Краката му се огънаха под тежестта му. Хващайки се за Марио за опора, той направи няколко крачки към края на езерото. После спря.
На каменната настилка пред тях лежеше само едни къс меч. Нямаше никакви тела.
— Не можах да дойда навреме - обясни Марио с бавен и неестествен глас. — Бихме се с преторианците. Моите собствени хора. Не можах да си пробия път.
Някакви мъже се затичаха към тях. Те се обърнаха за да се срещнат лице в лице с кремъчните остриета на дузина копия. Зад дръжките ги гледаха опънати от вълнение лица.
Краката на Пинкертън омекнаха. Той не можеше да мисли. Плюейки за да премахне гадния вкус в устата си, той изкрещя в тези лица:
— Императорът е мъртъв. Нищо не можете да направите сега.
Погледите им се изплъзнаха. Строгата линия на кремъчните остриета се начупи. Пинкертън попита:
— Чий мъже сте?
— Телохранителите на Клеопатра, сър. Дойдохме, когато се запалиха светлините, както беше наредено. Дойдохме веднага.
Пинкертън каза:
— Клеопатра е мъртва. И двамата са мъртви. Драконовата риба ги е отнесла. Домашните любимци на Императора излязоха от водата и изядоха господаря си. Марио пристъпи до Пинкертън. Прегръщайки Пинкертън с едната си ръка, той произнесе високо:
— Вие мъже ме познавате — центурион Марио Домитай, шеф на охраната на Клеопатра. През всичките тези месеци ние я защитавахме. Вие я защитавахте. И аз. Тази вечер ние не можахме да сторим това. Не и срещу Тиберий и рибите му. Но това не ви посрамва. Никой не можеше да спре това. И помнете, тази вечер, тук вие се справихте с момчетата на Тиберий.
Вие и аз го направихме, щит до щит. Може да се гордеете с това. Сега трябва да отидем и да кажем на другите. Загубихме императора. Така че ще направим това, което правят войниците при такива случаи — ще изберем наш собствен император и ще накараме гражданите да го харесат. Ще направим това утре, разбрано?
Той ги изгледа навъсено и Пинкертън усети ужасяващото стягане на мускулите вътре в мъжкото тяло.
— Сега нека да сложим малко дисциплина тук. Я оправете тези оръжия. Клатят се като храмови проститутки. Долу копията?
Върховете на копията изкънтяха върху настилката.
— Артелий, съпроводи ги до вилата и ги разпусни.
Те гледаха как войниците се отдалечаваха. Когато войниците вече не се чуваха, раменете на Марио увиснаха. Очите му се изпълниха със силно терзание. Той промълви:
— Обичах я, може би знаеш, може би не. Аз съм римлянин, верен на моя император, и все пак я обичах. Можеш ли да помириш тези две неща?
Пинкертън поклати глава.
— Аз никога не можах — каза Марио. Той бавно се отдалечи, проправяйки си път през каменния вътрешен двор.
„И така — си мислеше Пинкертън, — имам три провала, не два. Съзнанието му се гърчеше от срам и самопрезрение. Три, за които да мисли всеки ден и всяка нощ. Три. И никакъв начин да умре. Никакъв начин да се очисти от тях.“
— Аз съм в сърцето на Ада — прошепна той.
Той тръгна несигурно към края на вътрешния двор. Безразличен към тъмната вода, той се наведе и вдигна меча, който лежеше в локва кръв. От острието му той вдигна кичур черна коса, силно ухаеща на сандалово дърво.
— Любов — каза той. — Боже мой, аз също ли я обичах?
Той захвърли меча, а задържа за малко ароматния кичур коса, като го мачкаше между пръстите си. После хвърли със замах косата в езерото, като да беше нещо, което можеше да го унищожи. Той се обърна и се запъти към вилата.