Най-накрая вратата се отвори. Един страж им направи знак да влизат. Те минаха през малка, слабо осветена стая и надолу през един широк коридор, постлан с шарени килими и тъкани тръстикови рогозки. Въздухът тежеше от парфюми. Накрая на коридора, офицерът се спря за да изломоти нещо на език, който Пинкертън не можа да разпознае. Неочаквано от завесите на стената се показа гола женска ръка и дръпна настрани завесата. Топла жълта светлина нахлу в залата.
Пинкертън бе въведен в светла стая, тежко напарфюмирана, драпирана с цветни завеси и обитавана, доколкото можеше да види, само от жени.
Пред него, изправена на стола, седеше жена, забулена в някакви одежди. Клепачите и бяха оцветени в синьо и очите и изглеждаха огромни между черните дъги.
Под пищно подредената и тъмна коса лицето и бе нежно и издължено, с прав нос, малко остър и бледа напудрена кожа.
Тя вдигна ръката си с малки пръсти:
— Ела напред, нощни моряко. Гласът и беше леко безличен.
В очите на Пинкертън избухна бяла светлина. Ударът го отнесе напред. Той падна, знаейки само, че беше ударен по врата и че не трябва да загуби съзнание.
След време, което не можеше да определи, чернилката, която му пречеше да вижда, избледня. Намери се приседнал на ръце и колене с чувство на гадене в устата.
Зад него гласът на офицера изръмжа:
— Коленичи пред Богинята.
Той премигна за да фокусира очите си и изрече гърлено:
— В моята страна не коленичим.
— Странна страна — каза тя. — Можеш да ме погледнеш и да кажеш името си.
Полюшвайки се назад на бедрата си, той вдигна глава през болката и я погледна в лицето. Устните и горяха яркочервени на фона на бледата и кожа. Тя изглеждаше като гримирано дете. Но в гласа и звънтеше студеното желязо на властта, а очите и, интелигентни и безпристрастни, излъчваха тъмна зрялост. Той каза с прецизен, студен глас:
— Казвам се Алън Пинкертън. Основател на Националната детективска агенция Пинкертън в Чикаго, Илинойс, Съединените Американски Щати.
(Алън Пинкертън, роден в Глазгоу, Шотландия през 1819 г., син на полицейски сержант. Емигрирал в Щатите през 1847 г. със съпругата си. На него повече му допада да изисква спазването на закона, отколкото професията му на бъчвар. Той става заместник шериф, после е назначен като старши детектив на новите полицейски сили в Чикаго. Но амбицията го терзае. През 1850 подава оставката си, за да организира своя собствена частна детективска агенция с двамата си сина.)
— Детективска агенция — каза младата жена. — Не знам какво означава.
— Това е организация за защита срещу престъпленията. Да издирваш престъпници. Един детектив изважда наяве скритите престъпления и ги предоставя за наказване.
Някакво слабо чувство пробягна под бледата маска.
— Тайни престъпления — промърмори тя. — Хубава фраза, мистър Пинкертън, детективе. И вие винаги сте успявали тези тайни престъпления да бъдат наказани? Никога ли не са се проваляли усилията ви?
— Имахме успехи — каза той рязко. — Дори изключителни успехи. Но съвършенството може да се намери само на Небето, не сред земните дела.
— Или сред делата на богините. — Тя се засмя, блестящ, бял звук.
— Дори богините имат неуспехи, понякога. Както аз не успях, признавам, да открия защо един самотен мъж идва през нощта, преминал през ужасите на Реката за да търси нашето гостоприемство.
Когато лъжеш, трябва да казваш колкото се може повече от истината. Така че той веднага отговори:
— Последвах съвета на датчаните нагоре по течението. Те ме предупредиха за търсачи на роби за граалите на далечния бряг. Казаха, че ще бъде по-безопасно да пътувам през нощта, да поискам подслон в Ню Рим.
Всяка дума бе вярна. Но не беше цялата истина.
— Ние сме се срещали и преди с търсачите на роби за граалите — му каза момичето.
— Те разбират само от меча. Но какво разбират датчаните? Говори се, че техният цар Канут е светец. Забелязала съм, че светците винаги са неудобни съседи. Блясъкът на духовното им царство води до омаловажаване на грижите за временното им владение.
Пинкертън поклати глава.
— Не знам нищо за това. На мен ми изглеждаха доста земни.
Тя не бе красива но изключително женствена. Изобилната мекота на женствеността и се излъчваше около него, като че ли го докосваше топъл вятър. Междувременно той виждаше как тя го преценява от близо и, че нейното проучване беше спокойно, студено.
Богинята се усмихна.
— Не разбирам много неща около теб. Осветление. Не си ли си намерил женска компания, ами пътуваш сам?
— Преследвам хората си — каза той. — Когато се събудих — или бях възкресен — както и да се нарича това, което ми се случи, аз открих, че се намирам не на Небето, както се надявах, или в Ада, от който се страхувах. Няма нищо, толкова неразбираемо.