Освен ако не играеха на котка и мишка, възнамерявайки да го нападнат без предупреждение за да изтръгнат признание от него.
Това беше възможно. Той погледна към широките рамене на мъжа, който крачеше пред него и усети как кръвта нахлу в бузите и челото му. Изпита замайваща нужда да действа.
Марио като че ли бе чул мислите му.
— Ти си късметлия. Излезе невредим от този разпит — изкикоти се той. — Ти си нещо повече от другите. Богинята трябва да е харесала външността ти.
Пинкертън си пое дълбоко дъх.
— Мислех, че Тиберий управлява Ню Рим. Коя е тя? — Той по-скоро усети, отколкото видя удивлението на Марио. После големият мъж избухна в смях:
— Клеопатра.
— Господи боже — каза Пинкертън. — Това дете?
— Тя е. Клеопатра. Клеопатра VII, Филаделф, Филопатор и Филопатрис.1
(дъщеря на Птоломей, т.нар. Филаделф, Филопатор (обичащ баща си).)
Същата, която си играеше с Цезар и Марк Антоний. В името на корема на Марс, чудя се защо. Тя не е чак толкова богата. Но може да сътвори облаци на небето. Може би за това Юлий я е харесал.
— Но каква е тя на Тиберий? Царица? Съпруга?
— Не му е съпруга, не и тя. Съвместно управление с Тиберий, ако може така да се каже. Тиберий е като на тръни край нея. Затова не се навърта много тук.
— Това е много странно.
— Тя управлява. Той си почива — от устата му излязоха някакви резки звукове, твърде студени за да бъдат смях. — В мястото си за почивка. Но ти не искаш да знаеш нищо за Тиберий и как си почива той.
Очевидно бяха вървели доста дълго. Марио се спря пред една малка бамбукова колиба с покрив от тежки треви, които висяха надолу като неподстригана коса.
Той каза на Пинкертън:
— Ето колибата ти по милостта на Богинята, която можеше да те хвърли на драконовата риба, толкова лесно, колкото и да те изпрати да спиш във всичките тези удобства. Ще изпрати някого да те съпроводи сутринта до грааловия камък.
— Бих искал да си взема обратно ножа.
— Търпение. Не можем да ти позволим да се порежеш докато си наш гост.
Марио си тръгна. Пинкертън постоя за малко на прага на колибата, дишайки нощния влажен въздух. Дрехите му още пазеха аромата на сандаловото и дърво.
Тези малоумни датчани не бяха споменали Клеопатра. Това бе немарлива, небрежна работа, която му оставяше гадното чувство, че бяха пропуснали да му обяснят и други важни факти. За един жесток момент той си представи, че върви сляпо през висока трева, гъмжаща от отровни змии.
Ако беше разбрал тяхната некомпетентност щеше да откаже възложената му от Канут задача, колкото и проста да беше.
Той направи преднамерен жест на раздразнение. Ако можеше да претършува тайните на конфедерацията, със сигурност щеше да прецени и силата на Ню Рим. Нищо по-лесно от това.
Той нетърпеливо се обърна и влезе в колибата.
Вътре, една малка лампа с рибено масло хвърляше бледа светлина върху бамбукова маса, на която имаше поднос с плодове и студено месо. До стената стоеше едно легло на което беше захвърлена торбата с личните му вещи. До леглото имаше бамбуков стол. Сърцето му подскочи. Той пристъпи.
— Чаках те — прошепна фигурата. — Богинята желае да ти възложи едно поръчение.
Той застана безмълвно за момент. Изражението му не бе на изненадан човек, на някой който приспособява мислите си. Той направи рязък жест към стола.
— Добре дошла, Богиньо! — каза той. Моля седни. Тази обстановка не е достатъчно величествена за твоя ранг. Но, както разбираш, аз съм само гост тук.
Той излезе напред на светлината, развявайки сивата си роба.
— Разкрита съм — каза доволно Клеопатра.
С едно движение, грациозно като димните спирали тя отново седна. Тя бе много напарфюмирана, огромните и очи блестяха.
— Колко умно — извика тя. — Ти веднага ме позна. Седни. — Тя му се усмихна, този път вече не така подигравателно. — Можем да пропуснем такава досадна формалност като колениченето. Това е въпрос на официалния протокол, който настояваме да се спазва на това място, за да учим нашите поданици на почит и благоговение.
Той седна зарадван. На тази несигурна светлина лицето и, оцветено в ярки цветове, изглеждаше като лицето на дете, което обича да се закача и да дразни другите.
Тя каза:
— Тази вечер, когато описа необичайната се професия, аз се изпълних с интерес. И тъй като сега ти демонстрира умението си, признавам си, че ти се възхищавам. Ти улавяш истината от сенките.
— Много си благосклонна.
— В Ню Рим — му каза тя — една самотна жена се нуждае от много приятели въпреки благородното потекло и силата си. По същия начин, един чужденец в Ню Рим може добре да се възползва от благодарността на високопоставено лице. Като имаме предвид тези взаимозависими обстоятелства, аз се надявам, че ще се съгласиш да станеш мой приятел.