Когато той не отговори веднага, тя нежно добави:
— Има хора, които смятат, че си шпионин на датчаните, изпратен от самия Канут да разкриеш нашите тайни. Когато се завърнеш, колко ще ми е приятно да разоблича тези клеветници.
Нямаше нужда от тази завоалирана заплаха, си мислеше той. Най-накрая той трябваше да се съгласи да и помогне. Какъв друг избор имаше?
Той закрепи една усмивка и се протегна да докосне топлината на ръката и. Това щеше да бъде нещо, за което да разказва по-късно — че е докоснал Клеопатра.
— Глупаците виждат навсякъде шпиони — каза той. — Мога да направя това за теб. Кога ще дойде Марио?
— След час. Хапни нещо и си почини. Съжалявам, че нощта ти ще бъде дълга.
— Детективът е свикнал на това — каза той и я изпрати до вратата.
След като тя се разтопи в нощта, той се върна на масата и започна да се храни. Колкото и да я ненавиждаше, той изпитваше само възхищение към уменията и. Колко ефективно действаше тя.
А сега той имаше един час да разбере какво означава всичко това. Тридесетте години в детективския бизнес му бяха дали непогрешимото чувство кога клиентът лъжеше. А тя бе излъгала. Да, Господи, особено към края, една лъжа подир друга.
Каквато и да беше причината да го забърка, почти сигурно това нямаше нищо общо с тайните престъпления на Тиберий.
Когато свърши с храненето, той изтърси чантата си на леглото. От това, което изглеждаше като удебелен шев по дъното, той измъкна тясна прашка с дървен чатал, дълга около двадесет сантиметра. Изработена от кожа на драконова риба и увързани с парцали плат, тя съдържаше издутина, здраво опакована в пясък.
Той внимателно я прегледа, намръщвайки се при износения и и изхабен вид. Един беден заместител на каишка и тъкана кожа. Но вършеше работа. Той доволно се плесна по дланта със прашката. Нейната тежест му вдъхваше сигурност. Да си има нещо в резерва, докато се скита през нощта.
Като мушна оръжието в колана си, под свободната риза, той се изтегна на леглото и затвори очи.
След по-малко от час, откъм вратата се чу тихо почукване. Той стана, като се прозяваше и търкаше очи, и проклинаше гадния вкус в устата си. С тежки стъпки излезе от колибата. Марио го чакаше, завит в тежко наметало. Без да проговори, той направи знак на Пинкертън да го последва и тръгна напред. Въздухът бе студен и влажен.
След няколко минути, те излязоха от лабиринта от пътечка между колибите на една равнина, покрита с груба трева, която постепенно се спускаше към Реката. Марио вървеше напред, като се движеше с равната крачка на легионерите, сигурна като удар на барабан. Главата и раменете му се извисяваха на фантастичното сияние на звездите.
След двадесетминутен тих и муден вървеж, големият офицер спря. Отляво проблясваше Реката. Отпред и надясно в тъмнината се простираше висока черна маса, някаква стена или плет. Зад този плет долитаха далечни удари на барабан и нечии смях, които имаха за Пинкертън по-малко значение отколкото ударите на сърцето му.
Той се изнерви. Кожата му бе опъната и суха, ръцете вдървени. Умозаключенията му го тревожеха. Не че имаше достатъчно информация да си прави умозаключения. „Но ти никога не разполагаш с достатъчно информация. Ти използваш тази, до която можеш да се добереш и после слушаш неясните нашепвания на интуицията.“
Марио каза на ухото на Пинкертън:
— Бамбуков гъсталак отпред. Ще поемем по пътеката на пазачите. Градините са от другата страна.
Пинкертън се хвана отзад за колана на големия мъж и бе поведен в смущаваща тъмнина. Те тичаха наляво и надясно през бамбукови шубраци, нарочно засадени, както подозираше Пинкертън за да скрият входа. За един доста дълъг период те вървяха пипнешком по някаква следа, несигурни върху какво стъпват, заобиколени от леко горчивия аромат на бамбук.
Изведнъж излязоха на открито. Пред тях се простираше тъмната лъскавина на изкуствено езеро, широко близо 300 метра. Някакво каменно съоръжение го свързваше с Реката. Езерото свършваше при весело осветена вила.
Нервността му бе преминала.
В един каменен вътрешен двор между вилата и водата, тълпа мъже и жени бяха полегнали на диваните. Пред тях една група танцьори подскачаха върху тъпаните и мучаха в някакви рогове.
Марио се захили:
— Как си живеят тези патриции.
— Трябва да отидем по-близо — каза Пинкертън.
Сега умът му беше спокоен и бърз. Той последва Марио по края на бамбуковия гъсталак до едно място, където брега на езерото се спускаше надолу към вилата. Шумотевицата във вътрешния двор отстоеше на по-малко от сто метра. Те се приведоха да наблюдават.
— Кой е Тиберий? — попита Пинкертън.