— Съмнявам се дали изобщо е излязъл — Марио кимна с глава към един осветен прозорец в най-близкото крило на вилата. — Това трябва да е той. Изчислява разходите. Обича да си играе с тези медни монети.
— Бих искал да видя как изглежда.
— Един намръщен старец с пъпчиво лице. Той няма да ти се зарадва.
— Предполагам, че е така — каза Пинкертън.
Групата във вътрешния двор нещо се развълнува. Няколко мъже скочиха на крака, взирайки се във входа на осветения двор, който разполовяваше вилата. Стражите, стоящи незабележими в сенките излязоха напред. От двора започнаха да излизат въоръжени мъже.
Марио се изправи на крака. Хвърляйки поглед назад към Реката.
— Идва патрул! — С удивление каза Пинкертън и се обърна да погледне. Очите му, замъглени от светлините във вътрешния двор, не видяха нищо.
Марио тихо изръмжа:
— Никакъв патрул не проверява по това време. Може би ще прочистват тази зона. Мърдай!
— Къде?
— Към вилата. Може пък и да видиш нашия хубав Император. Хайде.
Твърдата хватка на дланта му се сключи около ръката на Пинкертън. Те трескаво се придвижваха, долепени до бамбуковия плет.
Пинкертън хвърли поглед към вътрешния двор. Партито се бе развалило. Двойна редица войници прекосяваха вътрешния двор. Между тях, като вградена скъпоценност се разхождаше Клеопатра с арогантно наклонена глава. Тя носеше бяла дреха с лъскави шалове и натруфена златиста диадема.
Пинкертън я съзерцаваше с празен поглед, а мозъкът му временно изключи.
— Клеопатра!
Марио се спря, погледна и промърмори нещо на латински, което не се нуждаеше от превод. Той изглеждаше напълно объркан. Дръпна Пинкертън за ръката.
— Хайде.
Сега срещу вилата, те крачеха бързо през откритата поляна, после тихо се шмугнаха под осветения прозорец, покрит с прозрачен материал. Марио забави крачка, ослуша се и сви зад ъгъла над измазаната с хоросан стена. Те се гмурнаха в тъмнина, гъста като крем.
— Тук има врата — каза Марио. — Винаги заключена. Но можеш да я отвориш, ако знаеш как.
Зад ребрата над Пинкертън се зароди топлина и започна да се разнася по цялото му тяло. Той бе твърде дисциплиниран за да се усмихне. И така, въпреки всичките съмнения, той беше на прав път. Тази екскурзия беше шарада2, от началото до края. Само лъжи. Не че дълбоката скептичност на един професионален детектив щеше някога да приеме отсъствието на стражи, изолираната врата, лесния достъп.
Но пристигането на Клеопатра. Това го шокираше. Това не пасваше на хипотезата, която си изгради.
Метал докосна метал. Марио изсумтя. С остро изщракване, тъмнината бе пронизана от процеп неясна светлина.
Пинкертън извади прашката си и последва Марио в един дълъг, мрачен коридор в който силно миришеше на влажен хоросан. На около двадесет метра отпред пътят се пресичаше от широк коридор, постлан с червени керамични плочки.
Пламъкът на лампите трептеше върху белите стени.
Марио го насочи напред. Коридорът не предлагаше никакво укритие. Топли стени, затворени врати, хубава клопка. Докато се движеха напред, една невидима врата се отвори в осветения коридор и оттам се дочу врява от гласове. Някакви стъпки затрополиха към тях.
Марио се завъртя през залата. Той отвори една врата отляво и вкара Пинкертън вътре. Той само притвори вратата и долепи око до процепа.
В коридора един сърдит глас си мърмореше:
— Да, да. Ще постъпя както си искам. Няма да се оставя да ме принудят.
Пинкертън се облегна на стената. Хващайки прашката, той бързо се огледа наоколо. Те стояха в дълга, широка стая, препълнена с маси, пейки без облегалка, шкафове с различни размери и неудобна тъмнина. Този свят, мислеше си той, ще спечели от керосиновата светлина. През стаята, лампи с рибено масло хвърляха отблясъци върху една маса, гравирана със спираловидни орнаменти и някакви букви.
Пинкертън провери сенките под масата с широко отворени очи под тежките вежди. От коридора, сърдитият глас извика:
— Наблюдавайте строго тази жена. Сменете стражите. Дръжте ги настрана от вътрешния двор. И кажете на стражите на вратата да чакат сигнала ми. Или кълна се в циците на Юнона, те също ще поплуват.
Към тях се насочиха стъпки. Марио затвори вратата и отиде в центъра на стаята. Неприятни мисли сбърчиха лицето му.
Пинкертън застана до Марио. Той каза с приглушен глас:
— Стаята е пълна с войници. Не вади меча си. Очите на Марио бяха шокирани от изненада. Тялото му леко се залюля, като да беше ударен по гърдите.
— Забрави убийството — каза доволно Пинкертън. Той прибра прашката.
Марио не посегна към меча, нито пък отдели поглед от лицето на Пинкертън. Докато се взираше, вратата се отвори. Цезар Тиберий прекрачи в стаята.
2
шарада — игра на отгатване на думи чрез драматизирано представяне на отделните им срички и на думите като цяло.