Императорът беше висок човек с внушителни рамене и сухо, жилаво тяло. Той се движеше като че ли сухожилията го боляха, без много да размахва ръце като носеше главата си изправена напред.
Челото и брадичката му бяха покрити с тъмно-червени пъпки. Белезите от предишни обриви бяха издълбали бузите му.
Той се намръщи на двамата мъже, като че ли коремът му бе пълен със скорпиони.
Марио вдигна ръка под ъгъл за поздрав.
— Хайл, Цезаре!
Тиберий го изгледа кръвнишки и рязко каза:
— Закъсняваш. Това е недопустимо. После още по-грубо:
— Това ли е човекът на Канут?
Очите на Марио се извъртяха настрани за да погледнат Пинкертън. С известна трудност, той каза:
— Това е човекът, който заповяда да бъде доведен тук. Тиберий изръмжа:
— Тази Клеопатра, която сама се нарича царица. Тази, чието присъствие си длъжен стоически да понасяш ден и нощ. Марио благоволи да ме уведоми тази вечер, преди около час, че този човек е пристигнал с послание, или твърди така, от Канут.
Той се отнасяше към Пинкертън с мрачно подозрение.
— Сладки думи, без съмнение. Обещания на вятъра. Тук си да говориш или говориш и да шпионираш ли шпионираш.
— Само да говоря — каза вяло Пинкертън.
Хванат без предупреждение. Сляп, объркан, нищо не разбиращ. Уловен в примката на думите на Тиберий. Удрящ по всяка сричка за да открие значението й.
Тиберий го гледаше намръщено.
— Твоят приятел Канут е глупак и ти също за това, че му служиш.
Гневът втвърди лицето на Пинкертън и помрачи очите му. Той рече без да повишава глас:
— Канут не е нито мой приятел, нито мой господар.
Устата на Тиберий подигравателно се изкриви:
— Знам всеки път, когато си говорил с него. Тайно. Знам кога си напуснал датчаните. Тайно. Знам кога си дошъл в Ню Рим. Всичко тайно и все пак никаква тайна за мен.
Римски шпионин в датския двор. Или шпиони. Клеопатра също знаеше.
— Заговори — каза Тиберий. — Лъжци и сладки думи. Той проучи Пинкертън с горчив поглед. — Няма да говорим тази вечер. Когато идваш без предупреждение, не трябва да очакваш аудиенция. Можеш да посетиш вечерните забавления. Навярно утре или вдругиден… Имам малко време за губене. Стражи!
Дълбоко от сенките в стаята излязоха четирима стражи, тихо като идването на смъртта. Дисциплинираното лице на Марио остана безизразно.
Тиберий каза:
— Придружете тези мъже до езерото. Може да наблюдават забавлението с останалите от гостите. С Онази Жена.
Стражите ескортираха Пинкертън от стаята надолу по коридорите към двора и го оставиха накрая на каменния вътрешен двор.
След като стражите отминаха, Марио небрежно се огледа. Нямаше кой да ги чуе. Той промърмори към Пинкертън:
— И така Кралицата на Нил ни е изиграла напълно?
Пинкертън каза:
— Политическото убийство е единственото нещо, което има някакъв смисъл. Тя се нуждаеше от мъртъв човек, върху когото да хвърли вината. Няма друга причина аз да бъда тук. Не да докладвам за престъпленията на Императора. Кой би повярвал на думите на непознат за такива неща?
Марио леко се ухили.
— Добре, дължа ти една-две услуги. Не бях надушил тези стражи.
— Би ли могъл наистина да убиеш Тиберий.
Усмивката се изпари. Очите на Марио блуждаеха. Той каза неуверено:
— Не знам.
Мълчешком те се запътиха към полукръга от дивани. Пинкертън сам се укоряваше и това разкъсваше съзнанието му като подивяло животно. Той бе толкова сигурен в себе си. Толкова уверен. Неподозиращ, че догадките му бяха твърде плитки. Сред тези хора и техните постоянни предателства, небрежно направените заключения щяха да са фатални. Щяха да го разкъсат на парчета.
Той се изплю за да изчисти устата си. Бе умрял веднъж от такава смърт, от която малко хора си отиваха. Не желаеше да умре отново, не толкова скоро.
Те наближиха езерото. На няколко метра от водата Клеопатра грациозно се беше изтегнала на едно канапе. Две жени и половин дузина мъже бъбреха около нея. Тя изглеждаше силно отегчена. Златното покривало беше до канапето и.
Пинкертън попита:
— Защо Клеопатра каза на Тиберий, че съм посланик на датчаните?
— Кой знае какво има наум кралицата.
Той сви рамене и спря.
— Тук се разделяме. Вие посланиците можете да седите с кралиците. Обикновените войници стоят търпеливо отзад.
Той се отдалечи.
Докато Пинкертън наблюдаваше канапетата, Клеопатра отправи поглед към него, усмихвайки се, както може да се усмихне острието на ножа.
— А, детективът.
— Славният посланик — каза той.
По лицето и премина сянка на истинско забавление.