Като деца Джеймс и Слейд бяха неразделни като близнаци, а Едуард — с три години по-малък от тях — винаги подтичваше подире им. Двамата обаче бяха различни като деня и нощта: Джеймс — винаги весел и дружелюбен, а Слейд — мрачен и избухлив. И все пак, обратно на впечатлението, което обичайно оставяше у възрастните, Джеймс също имаше склонност към белите, макар да не беше същият непримирим бунтар като брат си Слейд. Но той винаги оставаше достатъчно съзнателен, за да възпре Слейд, преди да приведе в действие най-щуравите си хрумвания и неизменно заставаше зад брат си, когато го хванеха да върши поредната пакост. Милият Джеймс! С какво себеотрицание се опитваше да омилостиви възрастните или да поеме вината върху себе си. Но никой не вярваше на Джеймс, защото всички познаваха нрава на Слейд.
Сега, от дистанцията на времето, Слейд можеше да проумее всичко това. Но онова невръстно момче, което надничаше закачливо от миналото, така и не успя да се примири, че възрастните винаги го обвиняват за всяка извършена беля, макар в действителност именно той да бе инициаторът на повечето лудории — някои безобидни, други груби и подмолни — които тримата с братята му редовно извършваха. Несъмнено Слейд бе тарторът на пакостливото дуо, което се превърна в трио, след като Едуард порасна достатъчно, за да им бъде партньор в белите.
Днес, от позицията си на възрастен, Слейд можеше без усилие да се обърне назад, към онова момче, и да се усмихне тъжно, защото ясно съзираше причината за неуморните му бели. Невръстното момче отчаяно се стремеше да привлече вниманието върху себе си. И единственият начин, който му бе известен, за да го постигне, беше да причинява проблеми. А проблемите водеха след себе си нови проблеми. Той бе наказван безброй пъти, но нито затварянето у дома, нито шамари бяха в състояние да сломят ентусиазма му.
И все пак петнадесетгодишната Джени Дойл не беше забременяла от него. Раната от този спомен все още наболяваше. Несправедливостта все още го гнетеше. Дори след като Едуард застана пред тях и твърдо пое вината за деянието си, никой не му повярва, защото беше само на дванайсет. Разбира се, никой не би си и помислил, че Джеймс е в състояние да съблазни невинната си съседка, така че всички насочиха обвинително поглед към Слейд.
Този инцидент не се размина с безобиден шамар. Слейд бе престанал да повтаря, че е невинен дълго преди да започне самото наказание. Едуард пък не престана да крещи, че е виновен, докато накрая не го заключиха в стаята му. И тогава Рик наби сина си с камшик. Но Слейд упорито сдържаше болезнените стонове. Рик беше бесен, а Слейд — толкова изплашен, че дори не проумяваше какво говори баща му. Рик ругаеше вулгарно сина си, задето толкова приличал на майка си. В действителност това беше нелепо, защото Слейд бе толкова различен от нея, колкото един син можеше да се различава от родната си майка.
Сега всичко това беше минало, а Слейд бе достатъчно помъдрял, за да проумее, че бичуването беше само повод, но не и причина за неговото бягство от дома. Наказанието заради бременността на Джени Дойл бе само заключителната битка от продължителната и нерадостна война, която Слейд водеше за вниманието на баща си. Бичуването се оказа разрушително положение — не за тялото, а за душата му. А Рик дори не се опита да го задържи. Остави го да си отиде.
Джеймс обаче се опита да го спре. Настойчивият му глас все още отекваше в ушите му, както и накъсаните хлипове на Едуард.
— Не можеш да си отидеш. Татко не е искал да те прогони.
— Напротив, иска го. На гърба си имам шест рани от камшика. Иска го. — Гласът на Слейд се пречупи.
— Нека да повикам Жожо — извика разтревожен Джеймс. Това бе галеното име на жената, която ги бе отгледала. — Тя е в кухнята. Изля порой от сълзи заради теб.
Слейд си помисли, че скоро и той ще може да си позволи да заплаче. Поне тя се интересуваше от него — винаги се бе интересувала. Но този път това не му беше достатъчно. Той се намръщи на Джеймс, който стоеше колебливо зад хлипащия Едуард. Конюшнята тънеше в мрак и брат му представляваше една мъничка сянка в тъмнината, разтърсвана от мъчителни ридания.