— Кажи му да престане.
— Стига — заповяда Джеймс на Едуард, но гласът му не беше строг, а ръката му се плъзна успокоително около раменете му. — Вината не е твоя. Ти каза истината.
— Слейд си тръгва заради мен! — извика Едуард разстроен. — Мен трябваше да бичуват, а не него.
— Така е — отвърна спокойно Джеймс. — А сега го забрави. Слейд, недей да тръгваш. Веднага се връщам с Жожо. Тя ще ти намаже гърба с мехлем. — В гласа му се долавяше отчаяние.
— Не. Така само ще плаче още повече. — Слейд се извърна рязко. Цялото му тяло бе сковано от болките в гърба. Той изведе на двора червеникавокафявото пони. Рик сигурно щеше да полудее, когато откриеше липсата му.
Джеймс се вкопчи неистово в него.
— Не можеш просто да си тръгнеш! Не можеш да ни причиниш това! Не можеш!
— Напротив, мога — едва успя да промълви Слейд, като се опитваше да не обръща внимание на Едуард, който отново зарида.
— Отивам да доведа татко — извика Джеймс.
— Не си го и помисляй — отвърна му Слейд, макар една част от него отчаяно да искаше брат му да направи точно това.
И тогава някъде от тъмните сенки около къщата долетя гласът на Рик:
— Той е като майка си. Когато тя реши да си тръгне, нищо не беше в състояние да я спре. Щом толкова иска да ни напусне, оставете го да върви.
Тези думи се оказаха последната капка, която преля чашата. Слейд се метна на понито. Джеймс се опита да се вкопчи в ботуша му, но той го ритна — силно — макар баща му да беше онзи, когото наистина искаше да изрита. А Едуард хленчеше умолително:
— Моля те, не си отивай. Моля те, остани.
Тези думи обаче трябваше да се откъснат от устните на човека, който го бе създал, а не от родния му брат.
И Слейд пренебрегна молбите на братята си. А по-късно през същата нощ недалече от Сан Франциско сам до мъждивия лагерен огън, в компания единствено с вятъра и мъглата Слейд ридаеше неудържимо като пеленаче. Това бе последният път, когато от очите му се пророниха сълзи — до погребението на Джеймс.
Измина вече повече от месец, откакто Едуард — не Рик, а Едуард — му се бе обадил в Сан Франциско и Слейд се беше върнал у дома. По време на краткото пътуване той беше почти в несвяст. Отдавна бе забравил злополучното пътуване на юг и пристигането си в Сан Франциско. Чарлз му бе помогнал да забрави. Но явно в миналото съществуваха неща, които не могат да се забравят. А в този момент съзнанието му отказваше да приеме кошмарната вест. Джеймс не би могъл да се удави в придошлия поток. Другите хора можеха да умират, но не и Джеймс. В никакъв случай Джеймс!
Мирамар беше в траур, когато Слейд се отзова на поканата на Едуард. Рик се затвори в себе си и остана неадекватен в продължение на дни, а когато най-сетне се съвзе, лицето му все още изглеждаше мъртвешки бледо, а движенията му бяха забавени и автоматични като у сомнамбул. Той почти не забелязваше присъствието на по-големия си син, а Слейд не си бе идвал у дома от две години. И все пак Слейд съчувстваше на баща си. За миг дори му хрумна да се опита да го успокои. Но Рик не допускаше никого до себе си, неспособен да сподели безграничната си скръб — и така до момента, в който заяви, че иска да види Слейд женен за Елизабет. Слейд мигновено проумя, че е бил истински глупак да изпитва жалост към баща си.
Едуард успяваше да прикрива скръбта си, макар и с цената на неимоверни усилия. Но безгрижната му усмивка вече я нямаше, нито пък остроумните забележки към околните. Слейд знаеше, че отвъд спокойното и невъзмутимо изражение брат му също изпитва болка и тъга, защото никога не беше имало тайни между тримата братя. Дори Виктория, майката на Едуард, изглеждаше погълната в скръбта си. Но когато съзря Слейд, забрави мъката — в случай че наистина скърбеше — и в очите й проблеснаха гняв и омраза. Тя определено не се радваше на завръщането му. Но Слейд и не беше очаквал да бъде другояче.
Погребалната церемония се състоя преди четири седмици, малко след пристигането на Слейд. Дотогава всички бяха изпаднали в някакво вцепенено състояние на тялото и духа, а смъртта на Джеймс им изглеждаше нереална. Изглеждаше невъзможна.
Надгробното слово беше непоносимо за Слейд, защото за разлика от повечето опела, които представляваха безсмислени брътвежи, тук всичко беше истина. Отец Жозеф не преувеличаваше, докато превъзнасяше Джеймс за необикновената му почтеност и безгранична щедрост, за неговото състрадание към ближния и високия му морал. Истина беше и това, че Джеймс бе безгранично отдаден на своето семейство, на баща си и братята си, на доведената си майка и Жозефин, на Мирамар.