Реджина го беше напуснала. Тръгна си в нощта на тържеството, малко след като той й съобщи, че е задвижил нещата по развода. Това беше нощ, която отчаяно копнееше да забрави и която никога нямаше да изтрие от съзнанието си. Защото след като първоначалният й шок премина, Реджина избухна в гняв.
— Как се осмеляваш да се отричаш от брачния си обет? — крещеше буйно тя. Миг по-късно към него полетя една ваза. Целият й несдържан темперамент, грижливо прикриван до момента зад маската на благоприлична сдържаност, тогава изплува на повърхността.
Той трепна, изненадан от този изблик на емоции, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да каже.
— Ти си само един малодушен страхливец, Слейд Деланза! Подвиваш страхливо опашка при най-малкия намек за проблем. Но си също и глупак, защото двамата можехме да бъдем щастливи, безумно щастливи само ако ни беше дал този шанс! — По лицето й се стичаха горчиви сълзи. — Но аз нямам достатъчно сила и за двама ни, вече не! Проклет да си!
Тя се втурна надолу по стълбите, преплитаща крака в дантелите на прекрасната си бална рокля. Миг по-късно Слейд осъзна, че и той се е втурнал след нея, разкъсван на две, безумно копнеещ да извика отчаяно подире й. Но тя вече прекосяваше прага на неговия дом, без дори да си вземе палто, и потъна в тъмнината на нощта.
Искаше му се да хукне подир нея. Искаше му се да изкрещи истината зад гърба й — че я обича и винаги я е обичал с цялото си сърце. Беше готов да се отрече от предишното си решение. Но съзнанието му се изпълни със спомени от тази нощ — спомени за нея, облечена в ефирната си бална рокля и онези сияйни перли, унесена в ритъма на танца в ръцете на поредния банкер или политик, пърхаща засмяна сред тълпата — безумно красива, съвършена, идеалната светска дама. Слейд не се втурна след нея. Дори не извика подире й. Така беше по-добре за нея. Скоро щеше да се върне към живота, с който беше привикнала, и да се омъжи за своя херцог. Беше по-добре и за него. Но не се почувства по-добре. Сърцето го болеше. Но колко ли още болка го очакваше през идните години? Защото никога нямаше да я изтрие от сърцето си.
Слейд пъхна ключа в джоба си и се вгледа в празната заключена къща. Господи, измина цял месец, а болката беше все така мъчителна. Нещо в него сякаш кървеше. Дали някога щеше да го превъзмогне? Щеше ли някога да я забрави?
Със замъглен поглед Слейд измина няколкото стъпала към изхода и се насочи към очакващия го файтон. Ким отдавна беше натоварил чантите им. Обикновено момчето подскачаше въодушевено преди пътуване със Слейд, но не и този път. Откакто Реджина ги напусна, Ким беше непривично сериозен. Колкото и да се опитваше, Слейд не успяваше да прикрие терзанията си от малкото момче. А то бе единственият му източник на душевен комфорт — търчеше с приглушени стъпки да изпълнява безсмислените заповеди на господаря си, сякаш сутрешният вестник бе в състояние да влее малко светлина в объркания му живот. Слейд не знаеше как би намерил сили да преживее последните няколко седмици, без Ким непрекъснато да се плете в краката му и да отправя остроумните си забележки с единствената цел да го разсмее. Но на няколко пъти на устните му наистина беше изгряла усмивка.
Но момчето беше далеч по-разстроено, отколкото Слейд бе предполагал, защото една нощ го намери да плаче в леглото си. Слейд бе пронизан от болезнено чувство за вина, защото бе направил нещастно детето, което имаше за собствен син. Ким обаче призна, че ужасно му липсвала „миси съпруга“. Тогава Слейд също плака, но тайничко, така че да не види Ким.
Сега, докато се приближаваше към файтона, Слейд разтегна устни в най-жизнерадостната усмивка на света.
— Окей, хлапе — извика той. — Трябва да спрем само на едно място, за да се сбогуваме с Ксандрия и Чарлз, и потегляме на дълъг път.
Ким му върна колебливо усмивката.
— Довечера сме в Мирамар?
Слейд разроши с ръка черната копринена грива на момчето.
— Можеш да се обзаложиш. — Той повдигна детето в каретата и сам се настани до него. — Довечера сме в Мирамар. — Слейд даде знак на кочияша и каретата потегли.
Слейд се напрегна. Файтонът се понесе на изток по „Калифорния стрийт“ и пред погледа му се изпречи домът на семейство Д’Аршан. Нямаше смисъл да се напряга, защото тя не беше там и той добре го знаеше. И все пак съжаляваше, че не накара кочияша да мине по заобиколния път.
Ръката му се плъзна в джоба на сакото. Пръстите му напипаха някаква бележка, толкова намачкана, че всеки момент можеше да се разпадне на парчета. Беше я чел стотици пъти и навярно още толкова щеше да я прочете. Разбира се, беше от Реджина.