Слейд потръпна от дълго сдържаните си емоции: гняв, болка, отчаяние. И в този момент почувства до себе си присъствието на Реджина, сякаш наистина беше до него. От мига, в който кракът й стъпи в Мирамар, тя отчаяно се бе опитвала да сдобри баща и син.
— А ти не се опита да ме спреш!
Рик изглеждаше сащисан.
— Ти беше решен да си тръгнеш! Твърдо решен! А когато ти решиш да сториш нещо, никой не е в състояние да те спре — и ти го знаеш не по-зле от мен!
Слейд се взираше сляпо в баща си. Беше твърдо решен да остане в Мирамар завинаги. Тази земя винаги бе била огромната му мъка и любов. Сега пред нея стоеше единствено Реджина. Той бе отблъснал своята съпруга, но никога нямаше да се откаже и от Мирамар — единствената му надежда за щастие, макар че то беше непълно без Реджина. Да избяга от Мирамар — да избяга от Рик и от неговите чувства — вече не беше възможност за Слейд. А сега се боеше. Защото в душата му нахлуваха чувства, погребани преди много време.
Нямаше път за връщане назад.
— Но ти трябваше да се опиташ. — Слейд гледаше вторачено баща си и се чувстваше силен мъж на двадесет и пет и изплашено, уязвимо хлапе на петнайсет. — Не ти пукаше достатъчно, за да опиташ.
Рик беше мъртвешки блед.
— Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш какво съм чувствал аз тогава?
— Ти имаше Джеймс. А той беше съвършен. Не даваше и пукната пара за мен. — Внезапно контролът му се пропука. — Искам най-после да го признаеш! Искам да бъдеш честен! След като веднъж ми го признаеш, двамата ще можем да продължим напред като бизнеспартньори и нищо повече! Можем да забравим, че случайно сме баща и син. — Никога в живота си Слейд не беше чувствал такъв всеобземащ гняв. — Признай го! — крещеше той. — Признай си! Проклет да си, поне веднъж бъди честен пред себе си!
Рик остана безмълвен.
Слейд обезумя. Той пристъпи решително към баща си и сграбчи вълнената яка на ризата му. Рик беше по-висок и по-едър от него, но Слейд беше толкова заслепен от гняв, че го повдигна няколко инча над земята.
— Страхливец! — Слейд с изненада осъзна, че несъзнателно повтаря думите на Реджина и че ситуацията силно напомня за деня, в който двамата се изправиха настръхнали един срещу друг. Само че тогава слагаха край, а сега се надяваше да поставят едно ново начало.
Най-после Рик успя да отблъсне ръцете му.
— Ти ме напусна! Ти беше този, който не изпитваше никакви чувства, никаква привързаност, никаква любов! Ти ме напусна, проклет да си, също като безотговорната си майка преди теб!
— Ти ме остави да си отида!
— Трябваше ли да те моля да останеш? — извика мъчително Рик.
— Да! Да!
Бавно, мъчително, Рик промълви:
— Ти си син на майка си, и толкова много приличаш на нея. Аз обичах майка ти. Но тя разби сърцето ми, Слейд. А после и ти го направи.
Слейд беше стъписан.
— Когато тя си тръгна, не я помолих да остане. После не помолих и теб. Никога не съм съжалявал, че не я върнах у дома, но от десет години не мога да си простя, че не върнах теб.
— Господи — прошепна слисан Слейд. — Мислех си, че ме мразиш.
— Кой баща е способен да мрази собствения си син?
— Но ти винаги подчертаваше колко е съвършен Джеймс, а аз сякаш никога не правех нищо правилно.
— Не исках да издавам чувствата си, защото твърде много приличаше на нея и се боях, че един ден ще ме предадеш, както го направи тя. Но така и не намерих правилния подход. Исках да унищожа онзи бунтарски хъс, който бе залегнал дълбоко в душата ти. А вместо това успявах само да го разпаля. Нямаше нужда да се притеснявам за Едуард и Джеймс — но знаеш ли колко безсънни нощи съм прекарал заради теб?
— Притеснявал си се за мен?
— Притеснявам се за теб, откакто си навършил три месеца.
— Откакто тя те е напуснала.
— Откакто тя ме напусна — прошепна дрезгаво Рик.
Слейд беше шокиран.
— Най-смешното в цялата ситуация е, че ми отне безкрайно дълго време да проумея, че макар да приличаш външно на нея, душевно имаш малко общо с майка си. Ти си истински Деланза, от главата до петите.
Слейд наведе глава.
— Не, аз нямам нищо общо с нея. — Гласът му трепна.
— Опитвам се някак да ти поискам прошка — пророни тъжно Рик. — Наистина съжалявам. От десет години не мога да си го простя!
Слейд гледаше настойчиво баща си.
— Но защо, по дяволите, не ми каза всичко това по-рано?
— Може би просто не съм знаел как да ти го кажа — прошепна Рик. — Може би имах нужда точно от онази малка птичка, която неспирно чурулика в ушите ми, за да разбера кое е истински стойностно на този свят. А може би трябваше да изгубя един син, за да проумея, че не мога да понеса да изгубя и още един.