И точно в този момент Реджина прозря силата на чувствата му към нея. Само за миг сякаш надзърна в душата му, видя обичта му.
— Какво чакаш? — прошепна тя.
— Теб — отвърна благо Слейд. — Мисля, че отдавна съм чакал теб и този миг.
По тялото й плъзна гореща тръпка на желание.
— Целуни ме, Слейд. Моля те, люби ме.
Той нямаше нужда от повече подкани. Дланите му обгърнаха нежно лицето й, устните му се впиха в нейните. Целувката беше безкрайна и страстна. Реджина несъзнателно си спомни за онази далечна брачна нощ, когато устните му нетърпеливо изследваха нейните. Тогава си беше помислила, че никога повече мъж няма да я целуне по този начин — с такава любов, като след дълга раздяла. Но беше сгрешила. Защото Слейд отново я целуваше така.
Целувката му говореше неизразимо много. Беше му липсвала — вече нямаше съмнение в това. Но онова, което наистина искаше да узнае в този момент, беше дали наистина я обича. А целувката му подсказваше, че може би — но само може би — я обича от дъното на душата си.
— Любима моя — промърмори дрезгаво Слейд след доста време, — мисля, че съм бил истински глупак.
Една тежка сълза се изтърколи по кадифената кожа на лицето й. Реджина плачеше, защото го обичаше и защото знаеше, че никога няма да се усеща цяла, докато не спечели напълно любовта му.
Реджина се събуди внезапно и се огледа объркано наоколо си. Стаята тънеше във вечерен сумрак. И тогава си спомни всичко. Сепната, тя се изправи припряно в леглото.
Слейд го нямаше.
Страх скова душата й.
Реджина си пое дълбоко дъх. Двамата бяха задрямали в прегръдките си, след като два пъти правиха любов. Но физическото единение не й беше достатъчно; трябваше да постигнат някакво споразумение. Слейд безусловно бе признал, че му е липсвала и я бе любил със страстта на влюбен човек, но месец по-рано беше изпитвал същата страст към тялото й, без това до го възпре да се опита да сложи край на брака им. Само че този път Реджина нямаше да си тръгне. И искаше и той да го узнае — да го узнае и да го приеме.
Тя се изправи, приглади набързо косата си и оправи гънките на роклята си. Трябваше да го открие. Хрумна й, че би могъл да е в трапезарията на чашка аперитив преди вечеря, но в стаята откри само Рик. Той й намигна, но Реджина не му се усмихна в отговор.
Рик сякаш прочете мислите й.
— Слейд излезе и хвана пътеката, която се вие на север.
Реджина излезе тичешком от къщата. Пътеката се виеше покрай морето, което се криеше зад стръмния скат на отсрещния хълм. Скоро къщата изчезна зад гърба й. Реджина се закова на място, когато видя малката гробница насреща си. Там, пред един пресен надгробен камък, стоеше нейният съпруг.
Реджина пристъпи бавно. Не искаше да се натрапва в този миг. Хрумна й, че имаше известна ирония в опита му да намери усамотение в гробница и утеха при един мъртъв човек. Или се опитваше да погребе чувствата си? Тази мисъл я вбеси. Откакто се бяха срещнали, Слейд все се опитваше да потиска емоциите си. Нямаше да му позволи и този път да зарови главата и сърцето си в пясъка. Щеше бавно и решително да го подмами да приеме чувствата си, дори това да й отнемеше и цял един живот.
Слейд стоеше до камъка, пъхнал ръце в джобовете, скръбно привел глава. Реджина не можеше да разбере дали в момента той се моли, скърби или размишлява. Роклята й прошумоля и издаде присъствието й. Той не се помръдна. Тя пристъпи зад него и след миг колебание се подчини на сърцето и инстинктите си — пъхна ръката си в неговата и се притисна към тялото му.
Слейд беше напрегнат. Не каза нищо. Реджина също замълча. Той приемаше присъствието й безусловно; засега това й бе достатъчно. Просто стояха така, потънали в тишина, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Някъде над тях се извиха чайки и изчезнаха във вечерната мъгла. В полумрака надгробните камъни хвърляха странни сенки върху земната повърхност — продълговати и зловещи.
Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и питащи.
Реджина се усмихна смело.
— Здравей, Слейд.
Той протегна към нея ръка. Приятно изненадана, тя му подаде своята. Слейд преплете пръсти с нейните.
— Има ли Едуард нещо общо с решението ти да дойдеш в Мирамар?
— Едуард? Не.
— Странно. — Той се взираше в нея. — Ако отново те отпратя, няма да си тръгнеш, нали?
— Не, няма да си тръгна.
— Предполагам, че си решила да останеш завинаги.
— Да.
Ъгълчетата на устните му се извиха в едва доловима усмивка. Последният лъч слънчева светлина се плъзна бавно по хребета и Реджина видя блясък от сълзи в очите му.