— Странно е как човек може да се заблуждава толкова дълго. Време е да се призная за победен.
— Какво имаш предвид? — прошепна Реджина.
— Не бях щастлив без теб. Искам да бъда щастлив, Реджина. — Гласът му беше накъсан и тих.
— Позволи ми да те направя щастлив. Мога да го постигна! И ще го сторя!
Той почти се засмя, звукът се изтръгна от устните му, пресипнал и груб. После обгърна нежно раменете й.
— Мисля, че вече го направи.
Реджина въздъхна от облекчение и се облегна удобно на него. Слейд нямаше повече да се бори срещу техния брак, нямаше да се бори срещу нея. Тя искаше повече, искаше да извоюва любовта му, но за това разполагаше с цялото време на света. Сега бе изпълнена с увереност. Тя се усмихна и обходи с поглед раззеленените хълмове около тях — приказната корона на Мирамар.
— Виж — прошепна Реджина. — Мирамар ни се усмихва.
И наистина изглеждаше така. Мастиленосиньото небе обгръщаше в прегръдка заоблените хълмове на Мирамар, а те сякаш оживяваха за свой собствен живот, озарени от някакво магическо веселие. Не, тръсна Реджина глава, това бяха само ситни капчици мъгла, и, разбира се, нейното въображение.
Скоро животът влезе в нормалните си рамки и придоби свой неизменен ритъм. Много работа чакаше да се отхвърли, и едновременно баща и син приеха предизвикателството присърце. Още в първите дни след завръщането си Слейд нае дузина работници. Всяка сутрин той извеждаше малката си дружина и трескаво разчистваха земите, където напролет щяха да се посеят първите семена от бъдещето на Мирамар. Времето не беше на тяхна страна и всички го знаеха. Слейд бе обещал премии на работниците, ако успееха да почистят половината площ за тридесет дни. Той самият не ги гледаше безучастно отстрани. Всяка вечер се връщаше от полето изтощен, но неописуемо доволен и задължително описваше на жена си какво е свършил през деня, докато вечеряха. Реджина беше добър слушател и жадно поглъщаше всяка негова дума. Тя искрено се надяваше съпругът й да успее в начинанието си, макар задачата да й изглеждаше трудно постижима.
Рик никога повече не каза и дума за промените, които трескаво се привеждаха в ход. Реджина знаеше, че за да спечели тази битка, Слейд се е възползвал от непозволени средства, но не го обвиняваше. Във всяко начинание тя твърдо подкрепяше съпруга си и освен това знаеше, че когато Рик си науми нещо, единственият начин да го накараш да размисли е да го притиснеш до стената. Все пак той работеше редом със сина си, също толкова увлечен в неравната битка с времето, колкото и всички останали.
След няколко дни Едуард също се върна у дома. Всички, включително и Реджина, се зарадваха от присъствието му. Неизменната му усмивка беше ярък лъч слънчева светлина в дома им. Виктория сияеше. А Едуард беше идеалният син и търпеливо понасяше безкрайните й усилия да му угоди.
Откакто Реджина бе пристигнала в Мирамар в края на лятото, Виктория я удостояваше само с хладното си пренебрежение. Реджина само предполагаше, че другата жена вече е приела нейния брак като действително и необратимо събитие.
Що се отнасяше до Реджина и Слейд, двамата привикнаха със семейната рутина бързо и без всякакво усилие, сякаш цял живот са живели така. В продължение на няколко дни помежду им цареше известно напрежение Но Реджина нямаше търпение да достави удоволствие на своя съпруг, да внесе уют и спокойствие в живота му, а той изглеждаше твърдо решен да скъси дистанцията помежду им. Споделяше с нея всичко преживяно през деня — успехите и провалите си, надеждите и страховете си. Реджина винаги бе търсила пряк път към душата му и сега, когато той вече не се държеше на разстояние, онази приказна страст, която бяха споделили в първите си дни в Сан Франциско, напъпи и разцъфтя с нова сила.
Реджина продължаваше да се измъчва от въпроса, какво е предизвикало онзи провал в отношенията им в Сан Франциско. По някаква неизвестна причина Слейд бе пожелал да я отблъсне от себе си и да сложи край на техния брак. Тя обаче не разбираше защо. Слейд беше сложен характер и може би никога нямаше да узнае мотивите му за онова безумие, освен ако сам не й ги разкриеше един ден. В края на месеца обаче се появиха първите й догадки. На няколко пъти Слейд говореше за начина й на живот в Лондон, после вторачваше в нея нетрепващ поглед и напрегнато чакаше отговор. Накрая Реджина му обърна внимание върху поведението му.
— Да не би да очакваш да ти кажа, че ми липсва животът у дома? Или че съжалявам, задето съм се върнала при теб?
Слейд потръпна.
— Така ли е?