Вместо да изправи Мирамар на крака, утре той щеше да се върне в големия град, с който вече завинаги бе обвързал живота си.
Когато Слейд най-после се върна в хотела, градът отдавна вече тънеше в нощен мрак. Той бе отскочил до кафенето, което вече затваряше. Госпожица Бърк обаче видя кой стои на вратите и веднага го покани да влезе. Сервира му огромна пържола, която Слейд незабавно опустоши с кана силно кафе. Успя да изяде дори половин парче от нейния ябълков пай. Тя сякаш изпитваше удоволствие да се суети около него, а Слейд изобщо не проумяваше причината за това, защото като дете бе направил не една беля и в нейния двор. Момичето беше на неговата възраст. Накрая Слейд реши, че вниманието й се дължи на нейното съчувствие към дълбоката му скръб.
— Върни се у дома, Слейд — прошепна тя на вратата, когато той понечи да си върви.
Той кимна, поблагодари й и на всяка крачка от пътя си чувстваше погледа й, вперен в широкия му гръб. Накрая разбра поканата й, но не и причините да му бъде отправена. Тя беше доста привлекателна жена, но Слейд никога не би си и помислил да свърже живота си с нейния.
Той взе ключа за стаята си от хотелския чиновник и бавно се отправи нагоре по широкото стълбище. Тялото му се напрегна при мисълта, че стаята на Елизабет се намира на няколко крачки разстояние. Умората го напусна. Сега се чувстваше по-решен от всякога да напусне провинцията на другия ден.
И все пак Слейд се спря в коридора и впери поглед в нейната врата. Тялото му се напрегна неудържимо. Цялото му съзнание мигом се изпълни с лика на поразително красивото й лице, с огромните й златисти очи. Въпросът, който през цялата вечер бе избягвал да си задава, сега нахлу в главата му с непоносима настоятелност. Предателското му съзнание сякаш продължаваше да се надява, че тази жена може и да не е Елизабет Сейнт Клер.
Не искаше дори да си помисля, че такава възможност съществува. Не и сега, не отново. Беше твърде изтощен да се надява, но дълбоко в сърцето му продължаваше да блещука искрицата надежда. Нима наистина можеше да е такъв глупак? Слейд стисна ръката си в юмрук, а ключът се вряза болезнено в дланта му. Утре щеше да се върне на север, а тя щеше сама да решава своите проблеми. Той се опита да не си припомня тялото й, което се тресеше неудържимо от ридания в прегръдките му, очите й, които се взираха с надежда в неговите, сякаш беше някакъв герой.
Надолу по коридора се отвори някаква врата. Рик прекрачи прага — едър, властен силует в червена вълнена пижама.
— Знаех си, че ще те видя отвън. — Той впери поглед в сина си.
Много бавно, Слейд се обърна към него.
— Отивам да спя. — Но той чакаше, чакаше Рик да му каже какво е открил за нейната самоличност.
— Бил си в някоя кръчма?
Слейд кимна.
— Изкъпи се. Миришеш на уиски, цигарен дим и евтин парфюм.
Рик очевидно си въобразяваше разни неща, защото Слейд определено не миришеше на долнопробен парфюм, но предпочете да премълчи. Ако баща му искаше да мисли за него най-лошото, той с нищо не можеше да го промени.
— И какво?
— Не искам Елизабет да те вижда в такъв вид.
— По това време тя би трябвало да спи. — Значи наистина беше Елизабет. Беше годеницата на Джеймс.
— Искам да говоря с теб.
— Аз пък не искам да говоря с никого. Искам да си отида в леглото.
— Изглеждаш така, сякаш вече си бил в леглото.
— Това не те засяга — озъби се насреща му Слейд. Рик винаги си мислеше най-лошото за него. — Какво правя, си е моя работа.