— По дяволите, какво толкова неприятно има в брака с такова хубаво младо момиче, след като това ти дава възможност да получиш онова, което винаги си искал? — избухна внезапно Рик.
— Това не е вярно — отвърна гневно Слейд. Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че е точно така. Някъде дълбоко в себе си Слейд винаги бе искал онова, което нямаше право да притежава. А сега недостижимата мечта можеше да се превърне в реалност. Но само защото брат му беше мъртъв.
Той се обърна рязко. Спря се на вратата, по-мрачен и навъсен от всякога.
— Ще помисля. Имам нужда от малко време.
Изражението на Рик бе не по-малко мрачно от неговото.
— Опасявам се, че не разполагаме с никакво време.
4
Лекарят беше висок, жилав мъж, чиято възраст бе трудно да се отгатне. Реджина седеше покорно на един стол, докато той опипваше подробно главата й. Този човек не й вдъхваше особено доверие. Очите му бяха мътни и кръвясали, а от устата му долиташе остра миризма на уиски, която дори силният одеколон не беше в състояние да притъпи. Изражението на младата жена оставаше непроницаемо, но сърцето й се блъскаше тревожно в гърдите. Мислено тя се успокояваше, че колкото и непочтен да изглежда този човек, все пак е лекар. И още повече, беше го довел самият Рик Деланза, който в момента чакаше отвън пред вратата. Тя определено се боеше от момента, в който лекарят щеше да произнесе диагнозата. Защото, макар да бе изминал цял ден от злополучния инцидент, и въпреки че беше разгледала подробно съдържанието на багажа си, съзнанието й си оставаше същата черна дупка, както и вчера, когато Слейд я бе открил до железопътните релси. Не я бе споходил нов проблясък на паметта, откакто в главата й проехтя онзи пистолетен изстрел.
— Имате приличен оток на тила. — Лекарят й се усмихна. Имаше приятна усмивка. — Боли ли ви?
— От вчера следобед имам главоболие.
— Очевидно добре сте се подредили, но не мисля, че имате сътресение. Все пак трябва да си почивате, докато си възвърнете паметта.
— Значи ще си спомня? — Реджина не можеше да си представи как би могла да живее повече в такова безпаметно състояние.
— Вероятно. — Той видя изумлението, което се изписа на лицето й, и я потупа приятелски по гърба. — Хайде, хайде, не се притеснявайте. Това няма да ви помогне. Истината е, че никога преди не съм имал случай на амнезия. Все пак това е рядко срещано явление. Но с времето повечето хора се възстановяват.
С времето повечето хора се възстановяват. Не за пръв път, откакто бе изплувала от бездната на съня и осъзнала, че е загубила паметта си, в съзнанието на Реджина изплуваше мисълта, че е възможно никога да не си спомни своето минало, никога да не узнае коя е в действителност. А тази мисъл беше потресаваща.
В този момент Рик почука нетърпеливо на вратата.
— Свършихте ли, докторе?
— Влезте, Рик. — Бавно, без всякаква припряност, лекарят започна да прибира инструментите в черната си чантичка.
Рик прекрачи прага на стаята. Тялото му излъчваше същата колосална енергия, каквато Реджина бе забелязала у Слейд, но имаше и нещо различно. В по-младия мъж енергията беше експлозивна, докато бащата бе просто пълен с неизразима жизненост. Реджина отново усети празнота от отсъствието на Слейд. Не го беше виждала, откакто я остави в хотелската стая предния следобед. Но образът му често навестяваше мислите й. А сега се чувстваше разочарована, че Слейд не е дошъл с баща си.
Рик й се усмихна, но съсредоточи вниманието си върху лекаря.
— Е?
Реджина изобщо не слушаше, докато лекарят повтори пред него онова, което й бе казал преди минути. Тя се изправи пред огледалото и втренчи поглед в непознатата жена отсреща.
Рано сутринта се беше изкъпала с кофата вода и легена, които някой бе оставил под бюрото. После облече един от костюмите, които откри в багажа си — морскосин жакет с пола и блуза в кремав цвят. Добави изящна перлена огърлица, която също намери сред вещите си. После погледна ефекта в огледалото и й се стори, че изглежда не само богата и привлекателна, но също фина и елегантна. Оценката й бе лишена от всякаква суета. Все още се притесняваше от лика си в огледалото. Жената отсреща неизменно й изглеждаше толкова далечна и непозната, че дъхът й секваше от чувството на безсилие.
Отново се почука на вратата. Първата мисъл, която й хрумна, беше че това е Слейд. Реджина се усмихна — първата й истинска усмивка за деня. Тя хвърли един бърз и критичен поглед към огледалото, но всяко косъмче си беше на мястото. После се озова пред вратата, преди Рик да успее да отвори. На прага, с поднос в ръце, стоеше една от камериерките на хотела. Реджина я наблюдаваше разочарована, докато момичето оставяше подноса на масичката между двата стола.