— Мисля, че известно време можеш да останеш тук, в Мирамар, при моето семейство — обади се Рик.
— Това е много мило от ваша страна! Много мило! — Стори й се, че дочува Слейд да ръмжи неодобрително, но не беше сигурна. — Но защо ви е да ме приемете сред вас? — попита настоятелно Реджина, изумена от щедростта на възрастния човек. — Защо ви е да правите това? Може да мине много време, преди да си възвърна паметта. — Ако въобще някога си я възвърна, добави мислено тя.
— Защото вярвам в здравите семейни връзки — отвърна Рик. — Джеймс те обичаше. Той беше мой син. Що се отнася до мен, аз те възприемам като част от семейството. Мястото ти е при нас, в Мирамар. Ние ще се грижим за теб, докато се възстановиш.
Реджина вкопчи нокти в дланите си. Тя беше изпаднала в нужда, а този човек й предлагаше убежище. Беше му благодарна за това. А и Слейд щеше да бъде там. Не можа да се сдържи, да не помисли и за това.
— Благодаря — прошепна тя и се осмели да погледне към Слейд.
— Ти имаш избор. — Гласът му беше хладен и скован. — Ако искаш да отидеш при доведената си майка в Сан Луис Обиспо, аз ще те отведа. Ако искаш да заминеш за Лондон, ще ти намеря компаньонка. Ти си богата наследница, Елизабет, и можеш да си го позволиш.
Тя простена мъчително.
— Не искаш да остана, нали?
— Не съм казал такова нещо — отвърна й хладно Слейд. — Опитвам се само да ти обясня, че си зряла и самостоятелна жена.
Той не искаше тя да остава. Тази мисъл я зашемети. Чувстваше се залепена за стола си. Слейд не само че не искаше тя да остане, но й предлагаше помощ, за да замине. Реджина се чувстваше предадена. Но над всичко останало надделяваше болката — та тя му се бе доверила, тя изпитваше нужда от него.
— Не можеш ли да се насилиш да бъдеш учтив с годеницата на брат си? — извика Рик. — Не виждаш ли колко е разстроена?
Слейд почукваше ритмично по бюрото с носа на острата си обувка. Очевидно за него това беше начин да изразходва вулканичната енергия, която напираше във вените му. Имаше нещо непреодолимо зловещо в този натрапчив звук: чук-чук-чук.
— И колко точно учтив искаш да бъда? — попита той с най-благия си глас.
Реджина непрекъснато местеше поглед от единия към другия. Отново ставаше неволен свидетел на много личен, почти взривоопасен конфликт.
— Спрете! — извика тя.
Двамата мъже рязко се обърнаха към нея. В очите им се четеше изненада.
Тя се вкопчи неистово в ръба на масата, без дори за миг да погледне към Слейд, макар да чувстваше горещия му поглед върху себе си. Не искаше да го поглежда сега, след като той недвусмислено бе разкрил отношението си към нея.
— Позволете ми поне да науча всички факти за живота си. Близка ли съм с доведената си майка? Искам да кажа, била ли съм близка, преди тя да се омъжи повторно?
— Не — отвърна мрачно Рик. — Сюзън беше бясна заради клаузите на завещанието. Джордж знаеше, че ти ще се омъжиш за Джеймс и остави по-голямата част от състоянието си именно на теб.
— Защо?
— Двамата с него израснахме заедно. Джордж беше сирак. Отгледаха го в едно сиропиталище в Сан Мигел. Като деца играехме заедно и станахме неразделни. Но Джордж винаги се притесняваше от пропастта, която ни делеше, защото аз бях наследникът на Мирамар, а той изкарваше прехраната си с неуморен труд в нашата винарна. В онези дни баща ми беше нещо като старите испански донове, каквито са били преди векове. В тази страна той беше крал и всички го знаеха. Законите се пишеха, за да отговарят на нуждите му. Цели градове се подчиняваха на думата му. Никой не можеше да диша, без да получи разрешение от него. Разбираш ли какво имам предвид?
Реджина кимна, очарована от думите му.
— Но Джордж беше умен, трябва да му го призная. Завърши обучението си на шестнайсет и скоро отвори магазин в Сан Луис Обиспо. Направи цяло състояние от спекула. Още в началото на осемдесетте разбра, че бъдещето е в железниците. Винаги сме поддържали връзка. А един ден решихме да сродим семействата си. Джордж искаше за своя внук — и твой син — онова, което за него си остана само недостижима мечта: да бъде господар на Мирамар. Да бъде крал.
Реджина разбра всичко. Тя дори изпитваше симпатия към човека, който бе израснал като сирак, но твърдо решен да осигури за бъдещите поколения от своето семейство земите, властта и общественото положение, с които беше свързан Мирамар. Той бе желал да постигне тази своя мечта чрез нея, своята дъщеря. Разбира се, тя беше приемлива годеница за някой с положението на Джеймс, но само защото бе богата наследница. Реджина прекрасно осъзнаваше, че ако Джордж бе останал безпаричен, приятел или не, Рик никога не би сгодил сина си за нея. Тя приемаше това и съжаляваше баща си, когото в момента не можеше да си спомни, защото всичките му мечти бяха погребани заедно с Джеймс.