— Но, разбира се, това напълно съвпада с плановете на Рик.
Тя го погледна озадачена.
— Имаш предвид идването ми в Мирамар, нали? Или говориш за интимността, която споделихме?
— Имам предвид всичко накуп. Аз не съм светец. И никога не съм искал да бъда — досега.
— Ти си добър човек — прошепна разпалено тя. — Много добър човек.
Слейд я прониза с безмилостен поглед. Когато се съвзе, гласът му беше дрезгав и студен.
— Ти или имаш дяволски развито въображение, или си твърде добра, за да си истинска. Не се опитвай да ме изкараш такъв, какъвто със сигурност не съм.
— Не съм си го и помисляла.
— Не възнамерявам да обсъждам характера си с теб.
— Добре — едва успя да промълви Реджина, потресена до дъното на душата си. Този път го бе влудила — заради целувката или заради молбата си, а вероятно и с двете. Не беше в състояние да проумее мрачната му сложна натура и в един момент се улови да ругае мислено човека, който го бе отгледал и възпитал.
А следите от целувката му още пареха на устните й.
Прашният път се виеше уверено на запад и нагоре, обгърнат от заоблени върхове с цвят на сушена слама. Върховете наоколо им ставаха все по-високи и по-високи. По обширните ливади кротко пасяха животни. Файтонът последва острия завой на склона и излезе на гол планински хребет.
Слейд не беше проговорил от мига, в който устните му срещнаха тези на Реджина. Той пришпори конете досами ръба на скалата и спря да огледа околността. Реджина си пое дълбоко дъх. Макар да бе силно впечатлена от гледката, която се разкриваше пред очите й, тя се притесняваше от погледа на Слейд, който внимателно я наблюдаваше.
Острият ръб на планинския хребет, където в момента се намираше файтонът, преминаваше в стръмен склон, който се спускаше в тучната долина отдолу. Отвъд долината се простираха заоблени планини с цвят на бронз, а в скута им се плискаха водите на Тихия океан. Реджина погледна въпросително Слейд.
— Мирамар?
Той кимна, неспособен да прикрие напиращата в погледа му гордост.
Никога преди Реджина не се беше сблъсквала с такова сурово очарование. Пред погледа й се простираше безбрежно пространство девствена природа, което внушаваше страх със своята необятност и същевременно неудържимо я привличаше.
Слейд вдигна ръка на север към отсрещната страна на тесния хребет.
— Голямата долина се намира ето там. Там са повечето ни гори и лозя. На отсрещния хълм е разположена къщата, но няма как да я видим оттук.
В тази посока планините бяха по-заоблени, напомняха й хълмовете, които Слейд й бе описал по-рано. Вековни дъбове и борови дръвчета внасяха свежест в пейзажа. А океанът опираше в хоризонта и приглушено-сините му води контрастираха с прошарените от лятното слънце върхове.
Реджина си пое дълбоко въздух. Стори й се по-чист, по-сладък и определено по-хладен от въздуха на Темпълтън. Слейд отпусна юздите. Сега пътят се спускаше плавно между хълмовете. След няколко минути навлязоха в долината. И още преди да стигнат границите на имението, Реджина разбра, че приближават морето. Можеше да долови вкуса на соления бриз, който развяваше кичури коса по гърба й.
Самото ранчо се намираше в дъното на долината, където земята плавно се издигаше, за да посрещне небето. Безбройните хамбари, конюшни и дървени постройки, всички боядисани в сиво, придаваха на фермата вид на уютно самостоятелно селце. Реджина си представи колко красиво би изглеждал Мирамар, ако всичко бе прясно боядисано, но не даде глас на мислите си.
Минаха покрай обширни портокалови градини. Слейд, който бе останал изключително мълчалив от онази злополучна целувка насам, сега охотно й разказваше за родния си дом.
— Дядо ми, Алехандро Деланза, предпочел да построи къщата тук, отколкото в другия край на долината.
— Не го обвинявам — промърмори Реджина. Обширното имение, издържано в испански стил, се открояваше ярко на фона на пастелносиньото небе, сякаш господстваше над всички хора, земи и живи същества по света.
Слейд я изгледа продължително.
— По онова време в долината не е имало градове, съществувала е само църквата в Сан Мигел.
— Дори и тогава къщата трябва да е изглеждала величествена.
Пътят водеше досами къщата и точно там свършваше. Когато наближиха околните хамбари и кротко пасящите на ливадата жребци, Слейд промълви:
— Преди време имахме стотици работници, а Мирамар осигуряваше прехрана за целите им семейства. Бяхме едно от старите имения, които по традиция задоволяваха всичките си потребности. Всичко, от което имахме нужда, се отглеждаше или произвеждаше на наша земя.