— Хайде да вървим, вътре е доста по-хладно — предложи любезно Едуард и й предложи ръката си.
Желанието му беше да разсее нерадостните й мисли, а в момента Реджина имаше нужда точно от това. Тя погледна отблизо къщата и осъзна, че това е една наистина красива сграда. Огромни олеандри — бели, червени и розови — обграждаха от всички страни величествената П-образна постройка. През величествената арка на отворения портал се виждаше огромна градина с екзотични, ароматни цветя, варовиков шадраван и каменна настилка в прасковен цвят. В дъното на двора имаше по-малка врата, която вероятно водеше към друга градина.
— Разбира се, от 1838 тук са правени редица подобрения — разказваше й охотно Едуард. — Това, което виждаш в момента, е само част от оригиналната постройка. Ние сме истинска калифорнийска фамилия — една от последните останали. Повечето вече разпродадоха имотите и земите си.
— Разбирам — промълви Реджина, изключително благодарна, че Едуард успява да внесе свежа нотка в обърканите й мисли.
— Вероятно многократно ще чуеш тази история, но през 1837 година мексиканският губернатор, Хуан Батиста Алварадо, е подарил тази земя на семейството ми в знак на признателност. По онова време повечето мексикански ранчо са били изключително испанска собственост, но когато през 1822 Мексико извоюва независимостта си, изявява претенции към Калифорния. Мексиканските войници и заселници, и дори някои чужденци, са подписали петиция и са получили огромни парцели земя. Нашият дядо е бил един от първите в това отношение. Разбира се, след като Калифорния стана самостоятелен щат, загубихме по-голямата част от земите си. Но имахме повече късмет от останалите калифорнийци, повечето от които загубиха всичко. А онова, което им остана, скоро бе разпокъсано на парчета. Рик никога не би го направил.
Реджина най-сетне успя да отърси мислите си от Слейд и заинтригувана се обърна към Едуард.
— Защо сте загубили земите си?
— Защото американците така пожелаха. Последното разпределение на земите бе твърде старо, оригиналните документи за правата ни — изгубени или нечетливи, а границите често бяха отбелязани от самата природа: например огромен скален отломък или свивката на някое поточе, или пък вековно дърво, ударено от гръмотевица. Но както навярно се досещаш, половин век е много време, напълно достатъчно, за да може един поток да промени посоката си или напълно да пресъхне, камъните да се преместят и дърветата да умрат или да бъдат изкоренени от силна буря. — Едуард вдигна небрежно рамене. — Така че повечето стари калифорнийски документи бяха унищожени, а земята се разпределяше между новодошлите. В продължение на години ние се борихме за собствеността си, и за щастие успяхме да запазим една трета от владенията си. — Той се усмихна. — Истината е, че старите граници на земите ни бяха твърде обширни, за да се обработват.
От най-отдалеченото крило на къщата излезе някаква жена и уверено се запъти към тях.
— Едуард! — извика жената.
Реджина я погледна с любопитство. Беше слаба и изискана жена с блестяща кестенява коса, прибрана на тила в моден класически кок. Насочи се към тях с твърди решителни крачки. Докато се приближаваше, Реджина забеляза, че не е съвсем млада — вероятно към четиридесетте, но все още притежаваше забележителна красота. Реджина обърна внимание и на пастелнозелената й рокля, която очевидно бе преправяна неведнъж и несъмнено отдавна бе излязла от мода.
— Това е майка ми, Виктория — представи я Едуард.
— А вие трябва да сте Елизабет. — Жената й отправи широка усмивка и протегна ръка. — Радвам се най-после да се запозная с вас след всичките тези години.
Реджина стисна ръката й. Макар думите на жената да бяха приятелски и топли, в тона й имаше нещо фалшиво. Усмивката й беше студена като стъкло. Когато надникна в очите й, Реджина видя особен блясък в тях. Кожата на тила й настръхна.
— Надявам се, че не сте твърде засегната от инцидента, който сте преживяла — добави любезно Виктория.
— Днес се чувствам далеч по-добре — отвърна Реджина. — Благодаря ви.
— Елате с мен. Слейд ще се погрижи за багажа ви. Ще ви настаня в една от стаите за гости, която гледа право към брега. Това е най-хладното помещение в цялата къща. Почти винаги вътре се долавя морският бриз.
Досега Реджина не беше осъзнала, че се намира толкова близо до Тихия океан. Тя се забърза напред и остави Едуард, опрян на тънката стена на къщата с цигара в едната ръка, заровил другата дълбоко в джоба си, и очевидно напълно забравил за нея.
Реджина последва Виктория в къщата. Това беше като да влезеш в друг свят по друго време. Мебелировката беше тъмна, тежка и стара. Ориенталските килими бяха пищни и елегантни, но твърде избелели. В централния салон вниманието й бе привлечено от огромна ракла в испански стил, по чиито стени бяха гравирани неразбираеми за нея символи. Докато минаваха през трапезарията, от вниманието й не убягнаха огромната стара маса и дузината тежки столове, тапицирани в износена жълто-кафява кожа, нито пък внушителните на времето си гоблени, повечето от които отдавна бяха избелели и имаха отчаяна нужда от освежаване. Реджина подозираше, че всички предмети в къщата датират от времето на нейното построяване, ако не и от по-рано.